Аз, вещицата

— Боя се, че отдавна трябваше да го направя. Но знаете, че бях в Италия.

— Да, финансовият директор ми каза.

— Тогава сигурно ми прощавате, че толкова дълго не ви обърнах внимание — извини се той. — Надявам се да ви се реванширам, като ви запозная със стар приятел, който е в Оксфорд от няколко дни. Той е известен писател и пише по теми, които може би ще ви заинтригуват.

Марш отстъпи настрани и зад него видях гъста кестенява коса, посребрена тук-там, и ръкав на кафяво туидено сако. Замръзнах от объркване.

— Елате да ви представя на Питър Нокс — каза ректорът и ме хвана внимателно за лакътя. — Той е запознат с работата ви.

Вещерът се изправи. Най-накрая споменът, който ми убягваше, изплува в съзнанието ми. Името на Нокс бе цитирано във вестниците по повод на вампирските убийства. Той беше експертът, с когото полицаите се бяха консултирали дали в престъпленията няма нещо окултно. Пръстите ми започнаха да потрепват.

— Д-р Бишъп — кимна ми Нокс и протегна длан. — Видяхме се в Бодлианската библиотека.

— Да, и аз така мисля. — Подадох му ръка и с облекчение установих, че от нея не прехвърчат искри. Дланите ни останаха допрени възможно най-кратко.

Върховете на пръстите му леко проблеснаха, но този едвам доловим фойерверк нямаше как да бъде забелязан от нито едно човешко същество. Това ми напомни за детството ми, когато ръцете на моята майка искряха, докато правеше палачинки или сгъваше прането. Затворих очи и събрах сили за магията.

Телефонът иззвъня.

— Боя се, че трябва да вдигна — извини се Марш. — Моля, седнете.

Седнах възможно най-далече от Нокс на един обикновен стол, запазено място за презрените начинаещи научни работници.

С Нокс мълчахме, докато Марш си мърмореше под носа в слушалката. Натисна един бутон и се приближи към мен с чаша шери в ръка.

— Беше заместник-ректорът. Изчезнали са двама новобранци. — Използва университетския жаргон за първокурсници. — Вие двамата си поговорете, докато се занимавам с този проблем от кабинета си. Моля да ме извините.

В далечината се чу отваряне и затваряне на врати, приглушени разговори, после настъпи тишина.

— Изчезнали студенти? — промърморих аз недоумяващо. Със сигурност Нокс беше предизвикал с магия както неприятната ситуация, така и телефонното обаждане, за да отпрати Марш.

— Не разбирам, д-р Бишъп — каза тихо Нокс. — Твърде неприятно е за университета да изгуби две деца. Но пък, от друга страна, така получаваме възможност да си поговорим насаме.

— И какво има да говорим? — Отпих от шерито и се замолих ректорът да се върне по-бързо.

— За много неща.

Хвърлих поглед към вратата.

— Никълъс ще бъде доста зает, докато разговаряме.

— Тогава да приключваме, за да може ректорът да си допие питието.

— Както кажете — съгласи се Нокс. — Какво ви доведе в Оксфорд, д-р Бишъп?