Аз, вещицата

Кимнах.

Матю слезе от колата и ми отвори вратата. Този път не ми подаде ръка. Вместо това отвори багажника, извади рогозките ни и ги нарами. Край нас прииждаха другите участници в заниманието и ни хвърляха любопитни погледи.

Той изчака, докато останем сами на алеята. Погледна ме отвисоко, очевидно в него се водеше вътрешна борба. Аз се намръщих и главата ми се килна назад, за да срещна погледа му. Току-що си бях признала, че съм правила магии, без да го осъзнавам. Какво би било толкова ужасно, че да не може да ми го каже?

— Бях в Шотландия със стар приятел, Хамиш Осборн — заговори той накрая.

— Човекът, за когото вестниците пишат, че ще се кандидатира за парламента и ще стане финансов министър? — попитах аз поразена.

— Хамиш няма да се кандидатира за парламента — отвърна мрачно Матю и нагласи чантата си с екипа за йога.

— Значи наистина е гей? — полюбопитствах, като си спомних едно скорошно телевизионно предаване.

Матю ме изгледа унищожително.

— Да. Но по-важното е, че е демон. — Не познавах много добре света на свръхестествените същества, но знаех, че им е забранено да влизат в политиката и религиите на обикновените хора.

— О! Финансите са странен избор на кариера за един демон. — Замислих се за момент. — Това обаче обяснява защо е толкова добър в боравенето с пари.

— Бива го в решаването на всякакви проблеми. — Мълчанието между нас се проточи по-дълго, отколкото ми се искаше, а Матю не помръдваше към вратата. — Имах нужда да се махна и да половувам.

Погледнах го объркана.

— Забрави си пуловера в колата ми — продължи той, сякаш това обясняваше всичко.

— Мириам вече ми го върна.

— Знам. Не можех да го задържа. Разбираш ли защо?

Когато поклатих глава, той въздъхна и изруга на френски.

— Колата ми се бе изпълнила с миризмата ти, Даяна. Трябваше да се махна от Оксфорд.

— Все още нищо не разбирам — признах си.

— Не можех да спра да мисля за теб. — Прокара ръка през косата си и заби поглед в земята.

Сърцето ми биеше неравномерно и намалелият приток на кръв към главата ми забави мисловните ми процеси. Най-накрая осъзнах какво ми казва.

— Да не би да се боиш, че ще ме нараниш? — Изпитвах здравословен страх от вампирите, но Матю изглеждаше различен.

— Няма как да съм сигурен. — Очите му бяха уморени, а в гласа му прозвуча предупреждение.

— Значи не замина заради това, което се случи в петък вечерта. — От гърдите ми се изтръгна внезапна въздишка на облекчение.

— Не — каза той тихо. — То няма нищо общо с пътуването ми.

— Вие двамата ще влизате ли, или ще си правите упражненията тук на алеята? — провикна се Амира от входа.

Влязохме в залата, като си хвърляхме скрити погледи, когато си мислехме, че другият не гледа. Първата ни откровена размяна на информация промени нещата. И двамата се опитвахме да предвидим какво предстои.