Сага за Австралия

— Взе, че изяде стридите, които госпожа Бартън ми даде. Казвах му аз, че дъртата няма да ми даде пресни стриди. Той обаче не искаше и да чуе, рече и отсече, че ставали за ядене, и ги излапа до последната. Et voila28! — посочи тя театрално.

— Бива ли такова нещо, Уилям? Ходи ли на лекар? Имаш ли нужда от нещо?

— Само от почивка — простена страдалецът. — Изповръщах си червата, докторът твърди, че надали е останало нещо от стридите в стомаха ми. Чувствам се като парцал.

— Все пак си прескочил трапа и това е добре. Ако не потвърдиш показанията ми, господин Фишър от Акцизното управление няма как да повдигне обвинение. Утре пак ще намина да те видя.

Ричард слезе по стълбите — усещаше, че Ан-Мари е на крачка след него, понеже долавяше свежото ухание на най-добрия сапун, какъвто се продаваше в Бристъл, Никакъв парфюм. Само сапун. С дъх на лавандула. Какво ли момиче като Ан-Мари търси тук, в Клифтън, и защо ли живее под наем? Камериерките обикновено живееха при господарките си — да са им под ръка. А и Ричард за пръв път срещаше камериерка, облечена в коприна. Дали не износваше старите рокли на госпожа Бартън? В такъв случай тая госпожа Бартън явно имаше телце на момиче.

— Bonjour, monsieur Ричард — рече на стълбите пред верандата госпожица Латур. — Ще ви видя и утре, нали?

— Да — потвърди той, нахлупи шапката и забърза през хълма към мерата на Клифтън.

Видя се в чудо, не знаеше какво да прави, мислите му бяха раздвоени: от една страна, трябваше да продължи да издирва под дърво и камък Уилям Хенри, от друга пък тук беше и Ан-Мари Латур и споменът за нея го гризеше като подло червейче. Още щом я беше зърнал, в този предател — неговото тяло, се пробудиха заспали инстинкти. Цял живот беше живял по кръчми и се бе нагледал на мъже, които губеха ума и дума при вида на женска фуста — от здравия им разум не оставаше и помен.

Ала защо точно сега и защо точно тази жена? Пег беше починала преди някакви си девет месеца и според обичая Ричард още беше в траур, за да се сеща за плътските си потребности. Не се беше любил през живота си с друга, освен с Пег, не бе и ухажвал сериозно друга освен нея.

„Сега не му е времето, особено пък в положението, в което съм се озовал — помисли той и продължи нататък по пътя си, износвайки четвъртия чифт обуща. — Ала тази жена е невероятна.“ Ан–Мари Латур! Където и да я беше срещнал, при каквито и да е обстоятелства, дори Пег да бе жива, той предполагаше, че Ан–Мари Латур пак би пробудила у него тези чувства. Добре, че Пег беше мъртва. Момичето излъчваше нещо, с което примамваше и съблазняваше, беше сирена, за която има само една наслада — да прелъстява. „А аз не съм Одисей, привързан към мачтата, ушите ми не са запушени с восък. Аз съм си най-обикновен мъж от плът и кръв, ангелите ми са слаби. Не я обичам, но, божичко, само как я желая!“

Сетне го замъчиха угризения на съвестта. Пег лежеше в гроба, той още беше в траур по нея. Уилям Хенри беше изчезнал яко дим преди, има–няма, три месеца. А той, Ричард, седнал да мисли за някаква си жена! Чувствата му бяха долни, нечестиви, отвратителни, противоестествени. Хукна накъдето му видят очите, като крещеше името на Уилям Хенри към бездушните скали на хълма Клифтън. „Уилям Хенри, Уилям Хенри, спаси ме!“