Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Мина цяла седмица, а от детето — ни вест, ни кост, сякаш е изчезнало вдън земя — рече покрусен Дик. — Кметът настоява да се откажем.
— Да, разбирам, татко — отвърна Ричард, — аз обаче няма да се откажа никога. До сетния си дъх!
— Приеми го! Помисли какво причиняваш на майка си!
— Не мога да го приема. И няма да го направя, чу ли?
Дали този вироглав отказ да погледне истината в очите не бе за предпочитане пред океаните от сълзи, които Ричард бе изплакал по Мери? Те обаче му носеха утеха. Докато сега беше ужасно. По-ужасно, отколкото след кончината на Пег и на невръстната Мери.
— Ако Ричард изгуби всякаква надежда, че все някога ще открие Уилям Хенри — отбеляза веднъж на чаша ром братовчедът Джеймс — аптекарят, — животът му ще се обезсмисли. Та той, Дик, изгуби цялото си семейство! Така поне може да храни някаква надежда. И аз, и преподобният Джеймс се молехме и се молим трупът на момченцето да не се намери. Така Ричард все ще го преживее някак.
— Това живот ли е! — завайка се Дик. — Това си е истински ад!
— Да, за теб и Маг е ад. Но за Ричард е продължаване на надеждата — и на живота. Не му се сърди.
Ричард не си беше намерил и работа, но това не бе чак толкова страшно — баща му все пак беше кръчмар. Бяха минали десет години, откакто Дик си бе издействал разрешителното за „Гербът на Купър“, пивница, надживяла повечето други, по-неподдържани кръчми в центъра на Бристъл. Е, тук никога не се бяха отбивали важни клечки като членовете на Дружеството на непреклонните или клуб „Юниън“, които да подклаждат славата на пивницата, но въпреки годините на стопански упадък тя пак си имаше своите посетители. Веднага щом някой постоянен клиент отново бъдеше назначен на работа или си намереше нова, той се връщаше ведно с цялото си семейство в любимото заведение. И така през лятото на 1784 година „Гербът на Купър“ можеше да се похвали с доста голям оборот — е, пивницата не беше препълнена както през 1774 година, но Дик, Маг и Ричард пак не можеха да подвият крак от работа. Пък и сега не се налагаше да се трепят и да се притесняват излишно дали ще набавят средства, за да изучат Уилям Хенри.
Минаха два месеца. През септември „Колстън“ отново отвори врати за момчетата платено обучение, макар че господин Причард така и не бе назначен за директор. Заради изчезването на Уилям Хенри Морган и самоубийството на Джордж Парфрай, учителя по латински, преподобният Причард трудно можеше да се надява да се докопа до височайшата длъжност. Тъй като старият директор вече не беше между живите, за да понесе вината за този кошмар, господин Причард наследи мантията… и позора му. Някои твърде влиятелни бристълчани додяваха на епископа с неудобни въпроси.
Горе-долу по същото време, когато „Колстън“ отвори отново врати, Ричард получи писмо, в което господин Бенджамин Фишър, началник на инспекторите в Акцизното управление, го молеше да се яви при него незабавно.
— Сигурно недоумявате — подзе господин Фишър, щом Ричард влезе в кабинета му, — защо още не сме задържали Уилям Торн. Ще го сторим само в краен случай — сега-засега сме насочили цялото си внимание към господин Томас Кейв с надеждата той да плати хиляда и шестстотинте лири стерлинги глоба, за да решим въпроса, без да се стига до съд. — Въпреки това обаче — допълни той, самодоволно усмихнат, — получихме сведения, хвърлящи нова светлина върху случая. Заповядайте, седнете, господин Морган. — Бенджамин Фишър се прокашля. — Разбрах за момченцето ви, много съжалявам.
— Благодаря — отвърна вдървено Ричард и седна.
— Имената Уилям Инсел и Робърт Джоунс говорят ли ви нещо, господин Морган?
— Не, господине — отвърна другият мъж.
— Жалко. И двамата са работели по едно и също време с вас в спиртоварната на Кейв.
— Като казанджии ли?
— Да.
Ричард се свъси и се помъчи да си спомни лицата — бяха към осем-девет, които бе виждал в здрачното, прилично на пещера помещение. Съжали, че се е държал отчуждено и не е участвал в почерпките на работниците, когато Торн е отсъствал. Не, нямаше и представа кои са тия Инсел и Джоунс.
— Съжалявам, но не ги помня.
— Карай! Та вчера Инсел дойде и си призна, че е укривал сведения, понеже се е страхувал да не би Торн да му стори нещо. Някъде по времето, когато сте се натъкнали на тръбите и буретата, Инсел е подочул разговор между Торн, Кейв и господин Сийли Тревилиън. Говорели са съвсем открито за незаконен ром. Инсел и не подозирал за измамата и си продължил работата, после обаче се усетил, че тримата са се наговаряли да излъжат Акцизното управление. Затова и смятам да предявя обвинение не само към Торн, но и към Кейв и Тревилиън, а управлението ще си прибере парите, като наложи запор върху спиртоварната на Кейв.