Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Макар и да седеше като вцепенен, Ричард най-сетне проумя какво му говорят — облегна се и се съсредоточи.
— Прекрасна новина, драги ми господине.
— Не предприемайте нищо, господин Морган, докато делото не влезе в съда. Налага се да проведем още едно разследване, преди да задържим тримата, но можете да бъдете сигурен, че и това ще стане.
Допреди два месеца Ричард щеше да се зарадва неописуемо на тази вест и щеше да хукне презглава към пивницата „Гербът на Купър“, за да я съобщи и на другите, днес обаче не прояви особен интерес.
— Не ги помня тия Инсел и Джоунс, но важното в случая е, че са потвърдили показанията ми — сподели той с баща си.
— Ето го Уилям Инсел — каза Дик и посочи към ъгъла. — Дойде, докато те нямаше, искал да те види.
Бе достатъчно Ричард да погледне в лицето Инсел, за да си го спомни. Млад момък, добродушен и работлив. За жалост Торн го беше взел на мушка — надзирателят го беше налагал два пъти с дебелото въже и момчето и двата пъти бе търпяло безропотно. Всъщност как да възроптае! Опълчеше ли се срещу Торн, щеше да си изгуби работата, нещо, което не можеше да допусне в тия тежки времена. Виж, Ричард не би търпял подобно отношение, макар че той не помнеше случай да е имало опасност да го налагат с въжето. Подобно на Уилям Хенри, и той умееше да избягва телесните наказания, без да се държи като някой презрян подлизурко, освен това беше подготвен майстор, а не какъв да е общ работник. Инсел, клетият, беше идеалната жертва. Но нямаше никаква вина. Просто такъв си беше по характер.
Ричард занесе на ъгловата маса двете чаши с по двеста грама ром и седна. Напоследък поведението му се бе променило, ала никой не смееше да отваря и дума за това. Той се пристрастяваше все повече и повече към рома.
— Как си, Уили? — попита и побутна чашата с рома към пребледнелия господин Инсел.
— Трябваше да дойда — простена момъкът.
— Какво има? — поинтересува се Ричард и зачака пърлещата течност да притъпи болката му.
— Торн! Надушил е, че съм ходил в Акцизното управление.
— Не се и изненадвам, че е надушил, щом си го казал едва ли не на всеки срещнат. А сега се поуспокой! Пийни от рома.
Инсел отпи жадно, преглътна и се оригна, толкова силен бе неразреденият ром на Дик. Спря да трепери. Ричард също си изпи рома и отиде да напълни отново чашите.
— Уволниха ме — подхвана пак Инсел.
— Тогава какво толкова се страхуваш от Торн?
— Ще вземе да ме убие — окото му няма да мигне. Ще ме открие и ще ми види сметката.
Ричард беше на мнение, че е по-вероятно Сийли Тревилиън да убие някого, ако не вижда друг изход, но реши да не спори.
— Къде живееш, Уили?
— В Клифтън. При Кладенеца на Джейкъб.
— И какво общо има Робърт Джоунс с цялата тази история?
— Казах му какво съм чул. Господин Фишър от Акцизното управление прояви интерес и към Джоунс, но смята, че аз съм бил далеч по-важен.
— Така си е. Торн знае ли, че живееш при Кладенеца на Джейкъб?
— Според мен — не.
— А Джоунс?
Най-неочаквано Ричард се сети кой е Джоунс — беше си влечуго, вечно се умилкваше на Торн. Надзирателят определено бе научил именно от него какво е направил Инсел.
— Не съм му споменавал.
— Тогава е излишно да се притесняваш, Уили. Ако нямаш какво да правиш, стой през деня тук. Пивницата „Гербът на Купър“ е последното място, където Торн ще дойде да те търси. Но ако си падаш по рома, ще се наложи да си го плащаш.
Инсел бутна ужасен втората чаша.
— И този ли да платя? — попита той.
— Не, сега аз черпя. Я горе главата, Уили! От опит съм се убедил, че мошениците не са особено умни. Тук си в безопасност.
Дните взеха да се скъсяват, затова и времето, през което Ричард можеше да търси Уилям Хенри, стана по-малко. Първото място, където задължително ходеше, беше полянката край Ейвън, откъдето се покатерваше на свъсените чукари и викаше момчето по име. От горния край на ждрелото цепеше направо през Дърдам Даун и така накрая излизаше на мерата в Клифтън. На път за дома минаваше покрай къщата на Уилям Инсел, но най-често срещаше момъка на пътеката през хълма Брандън. Инсел бързаше, за да не го застигне нощта, въпреки че не смееше да си тръгне от „Гербът на Купър“ преди залез-слънце.