Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Но това е невъзможно. Невъзможно е! — викна той.
— Явно е възможно, Ричард. Мъжът се е самоубил — рече братовчедът Джеймс — аптекарят, и коленичи до Ричард, за да го погали по сплъстената коса.
— Само така му се е сторило. Ами ако Уилям Хенри просто му е избягал?
— Силно се съмнявам. От думите на Парфрай излиза… излиза, че той е убил детето. Щом не сте го открили, сигурно го е хвърлил в Бивън.
— Не, не, не! — простена Ричард и захлупил лице върху дланите си, се люшна напред-назад.
— А ти какво ще ни кажеш? — нахвърли се Дик на господин Причард.
Преподобният навлажни устни и пребледня като платно.
— Чух изстрела и открих Парфрай мъртъв, беше си пръснал черепа. Рисунката беше до него. Отидох право при преподобния Морган — кимна той към братовчеда Джеймс — свещенослужителя, — после всички дойдохме тук. Аз такова… не знам как да се изразя, няма как да го предам с думи… о, господин Морган, само да знаете колко съжалявам и колко покрусен съм! Ала Парфрай преподава в „Колстън“ от десет години, изглеждаше свестен човек, децата го обожаваха. Какво лежи в дъното на всичко това, за мен е пълна загадка.
Ричард продължаваше да стои на колене — чуваше гласовете като далечен тътен, който ту се усилва, ту глъхне. Дик разказваше как са ходили до Клифтън, какво се е случило в странноприемница „Хотуелс“, как на закътаната полянка край Ейвън са видели утъпканата трева и откъснатите маргаритки.
— Уилям Хенри сигурно е паднал в реката и се е удавил — предположи господин Причард. — Начинът, по който Парфрай се е изразил, е доста озадачаващ. Излиза, че просто е станал свидетел на смъртта на момчето, а не го е убил.
— Въпреки всичко именно той е причинил смъртта — настоя братовчедът Джеймс — свещеникът, с тон, доста рязък за Божи служител. — Да опустее дано!
Гласовете продължаваха да се засилват и да заглъхват, съпроводени от хлиповете на Маг, която се беше свила в ъгъла и си бе затулила главата с престилката — същинска скърбяща Хекуба.
— Уилям Хенри не е мъртъв — отсече Ричард сякаш часове по-късно. — Знам, че не е мъртъв.
— Обещавам ти, Ричард, утре ще вдигнем половината Бристъл да го търси — каза братовчедът Джеймс — аптекарят.
Виж, не уточни, че ще издирват детето главно покрай бреговете на Ейвън и на Фрум, особено след началото на отлива, подир който в тинята често оставаха трупове — главно на котки, кучета, коне, овце и крави, но понякога и на удавници — мъже, жени и деца, избълвани като ненужна вещ от пастта на реките.
Качиха Ричард горе, сложиха го да легне и го съблякоха. Обущата му се бяха износили, отдолу на подметките зееха дупки, понеже днес от изгрев до залез-слънце той бе изминал близо петдесет километра пешком. Ала когато братовчедът Джеймс — аптекарят, се опита да го накара да гътне доза опиумна тинктура, той изтика чашата и не пожела да го стори.
Не, Уилям Хенри не беше мъртъв. За нищо на света не би се доближил до реката толкова, че да падне и да се удави! Баща му го беше предупреждавал най-строго, беше му обяснявал, че Ейвън е ненаситен, и момчето го бе слушало внимателно и бе разбрало колко опасно е да го прави. Ричард знаеше не по-зле от Дик, от братовчедите Джеймс и от господин Причард какво точно се е случило между малчугана и мъжа: Парфрай му е посегнал и Уилям Хенри си е плюл на петите. Избягал е, но не към реката. И дума не можеше Да става умно, схватливо момче като Уилям Хенри да се завтече към водата. Не, сигурно е духнал нагоре към скалите, изкатерил ги е и е побягнал през полето, нищо чудно дори да се е сгушил край някой закътан бряг на Дърдам Даун и да е заспал, за да събере сили и утре да извърви дългия път към дома. Ужасен, ала жив.
Ето как се утешаваше Ричард, ето как отклоняваше мислите си от истината, ясна като бял ден за всички останали. Бе доволен за едно: че Пег се е споминала и не е доживяла да стане свидетелка на всичко това. Все пак Бог си беше милостив. Беше я прибрал при себе си, беше склопил очите й, преди те да видят този ужас.
Със съгласието на кмета се стекоха хиляди доброволци, които да помогнат в издирването на Уилям Хенри. Всеки моряк на пост огледа педя по педя тинята и калта в своя район, случваше се дори да слезе от кораба, за да се взре отблизо в някой мазен сив вързоп сред труповете на животните и отпадъците на петдесет хиляди души. Нищо! Хората, които можеха да си позволят кон, отидоха чак в Пил, Блейз Касъл и Кингзуд, обиколиха всяко селце и махала край Клифтън и Дърдам Даун, други пък обикаляха край бреговете, обръщаха изкорубени, довлечени от течението бурета, хлъзгави подгизнали чимове, всичко, на което може да се закачи труп или което да го покрие. Ала никой така и не намери Уилям Хенри.