Мъртви на прага
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртви на прага». Краткое содержание книги:
— Не — отвърнах. — Ти искаше ли да я уплаша?
Той поклати глава с престорено възмущение.
— Ревнуваш ли?
— Да. — Истината винаги е най-безопасна. — Ненавиждам кльощавите й бедра и надменното й отношение. Искрено се надявам да се окаже отвратителна кучка и да те направи толкова нещастен, че да виеш от мъка, когато се сещаш за мен.
— Чудесно — каза Бил. — Радвам се да го чуя. — Той ме целуна съвсем леко по бузата. Допирът на хладната му кожа ме накара да потръпна. Заляха ме спомени. Него също. В очите му припламна желание, а резците му започнаха да се удължават. Тогава Баракудата Хенеси ми извика да се размърдам и да му занеса още един бърбън с кока-кола. Наложи се да изоставя първия си любовник.
Струваше ми се, че този ден няма да свърши никога. Чувствах се изцедена не само физически, но и емоционално. Когато влязох в къщата на Джейсън, от спалнята му се носеше скърцане и кикот. Брат ми очевидно се утешаваше по обичайния за него начин. Джейсън може и да се тревожеше от подозренията на събратята си, но либидото му си беше наред.
Минах набързо през банята, влязох в спалнята за гости и затворих вратата зад гърба си. Тази вечер диванът изглеждаше много по-примамливо в сравнение с предишната. Сгуших се под завивката, затворих очи и осъзнах, че жената в спалнята на брат ми е свръхсъщество; усещах бледата червена светлина, пулсираща около мозъка й.
Надявах се да е Кристъл Норис. Надявах се Джейсън да я е убедил някак си, че няма нищо общо със стрелеца. Ако Джейсън искаше да утежни положението си, най-сполучливият начин за това бе да изневери на Кристъл — жената, която принадлежеше към хотшотската общност на хората пуми. А дори Джейсън не беше толкова глупав. Със сигурност.
Оказах се права. Видях се с Кристъл след десет сутринта в кухнята. Джейсън отдавна го нямаше, тъй като започваше работа в осем без петнайсет. Пиех първата си чаша кафе, когато тя се появи с подуто от сън лице, облечена в една от ризите на брат ми.
С Кристъл не се понасяхме особено, но тя съвсем цивилизовано ме поздрави с „добро утро“. Съгласих се, че е утро, и извадих една чаша и за нея. Тя се намръщи, взе си стъклена чаша, напълни я с лед и си наля кока-кола. Побиха ме тръпки.
— Как е чичо ти? — попитах я аз, когато ми се стори достатъчно събудена.
— Оправя се — отвърна тя. — Трябва да отидеш да го видиш. Добре му се отразяват посещенията ти.
— Сигурна си, предполагам, че Джейсън не го е прострелял.
— Да — лаконично отвърна тя. — В началото не исках да говоря с него, но после той ми се обади по телефона и успя да разсее подозренията ми. — Исках да я попитам дали останалите обитатели на Хотшот са склонни да го сметнат за невинен до доказване на противното, но прецених, че темата е твърде деликатна, и се отказах.
Обмислих задачите си за деня: трябваше да взема от моята къща достатъчно дрехи, малко чаршафи и завивки, както и кухненска посуда и да ги занеса до новия ми адрес.
Преместването в малка обзаведена квартира най-сетне щеше да реши жилищния ми проблем. Бях забравила, че Сам притежава няколко малки къщи на „Бери Стрийт“. Поддържаше ти сам, макар че понякога наемаше Джей Би дю Рон — мой съученик от гимназията — за дребни ремонти и поправки. За по-сложни неща на Джей Би не можеше да се разчита.
Ако ми останеше време, можех да намина през болницата, за да се видя с Калвин.
Взех душ, облякох се и излязох. Кристъл остана да гледа телевизия във всекидневната. Явно Джейсън приемаше това за нормално.
Когато паркирах пред вкъщи, Тери вече работеше здравата. Оказа се, за моя голяма радост, че е отхвърлил огромно количество работа. Когато му го казах, той се усмихна и спря да товари дъски в пикапа си.
— Да разрушаваш, е много по-лесно, отколкото да строиш — каза той. Не се правеше на философ, просто споделяше мнението си като строителен работник. — След два дни ще съм приключил, освен ако не възникне нещо непредвидено, което да ме забави. Метеорологичната прогноза обещава сухо време.
— Страхотно. Колко ще ми струва?
— О… ами… — измърмори той и смутено сви рамене. — Сто? Петдесет?
— Не, малко е — възразих аз и набързо пресметнах работата му в часове. — По-скоро триста.
— Суки, няма да приема толкова пари от теб — твърдо отсече Тери. — Бих го направил и безплатно, но трябва да си взема ново куче.
На всеки четири години Тери си купуваше много скъпо ловно куче, порода катахула. Не, не сменяше старите модели за нови. Просто с кучетата на Тери все нещо се случваше, макар че той се грижеше много добре за тях. Първото му куче живя само три години, а после го прегази камион. Второто го отровиха. Третото, на име Моли, го ухапа змия. Тери от месеци чакаше ред в списъка на развъдника в Кларис, за да си вземе кученце от тази порода.