Работилницата на дявола
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-114-7
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Работилницата на дявола». Краткое содержание книги:
Стивън Канел е автор на бестселърите „Храна за акули“, „Мошеникът“ и „Да яхнеш змията“.
Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
— Благодаря, Кланси.
Черната атака кимна и го гледа, докато колата потегли.
Крис не знаеше къде да отиде. Не вярваше никому. Кара безцелно няколко часа. Много му се искаше да пийне нещо, но прогони това желание и се замисли за Кениди. Горката, безпомощна Кениди. Крис не си позволяваше да мисли за своята болка, а се съсредоточи само върху нейната. Той щеше да търси отмъщение заради момиченцето си. На няколко пъти преглътна, когато видя барове. Единият имаше неонова реклама, изобразяваща чаша, която се пълнеше с кехлибарено питие. Крис я наблюдава да се пълни двайсет пъти. Едва не влезе, но положи усилия и отново насочи мислите си към Кениди. „Прегърни ме, татко. Много ме боли.“ Той настъпи педала за газта и колата се стрелна по улицата.
В полунощ Крис се озова пред апартамента на Стейси. Потропа и дълго чака. Накрая Стейси открехна вратата и попита:
— Къде беше? Обадих се у вас…
— Трябваше… да се срещна с един приятел.
Двамата се вторачиха един в друг. На Стейси й се стори, че Крис изглежда променен — по-слаб и още по-болнав и уязвим.
— Знам, че не се познаваме добре — тихо каза той, — но не мога да се прибера вкъщи. Това е дълга история. Може ли да спя тук?
Стейси се поколеба.
— Реших да ти помогна да разобличиш адмирал Зол — добави Крис. — Искам да го накажа заради онова, което направи на Кениди.
Стейси махна веригата от вратата и го пусна да влезе.
24. Изстрели в имението, където всички са добре
Той носеше три хляба — пшеничен, пълнозърнен и черен, с цвят на шоколад. Разбира се, Бъди беше на диета без въглехидрати и консумирането на хляб му беше строго забранено.
Синът му Майк вървеше до него. Отиваха в новата си къща. Търговецът на недвижими имоти се появи като по магия, отвори вратата и изчезна. Двамата влязоха сами. Къщата нямаше двор и изкусно се крепеше между стените на дълбок каньон. Подът на всекидневната представляваше метална решетка, кацнала на хиляди стъпки над долината. Бъди и Майкъл вървяха по решетката и някак съумяваха да не паднат в дупките, но ефектът беше озадачаващ. Под тях се простираше бездна, докъдето стигаше погледът. Имаше и басейн, направен от същите метални решетки, но празен.
— Не се притеснявай, татко. Има много неща за ремонт, но двамата ще се справим. Щом сложим мебели и паркет, ще стане страхотно.
Синът му стоеше до него. Близо. Бъди копнееше за близост. За безрезервна обич. Никой не обичаше Бъди. Търпяха го, бяха му партньори и понякога дори спяха с него, но причината не беше обич, а винаги парите. После неочаквано Майкъл сложи ръка на рамото му и го стисна с обич, успокоявайки копнежа на Бъди и прогонвайки болката.
— Това е проект за нас двамата. Защо не ядеш хляб, татко?
— Лекарят каза, че не трябва да ям въглехидрати. Строго е забранено за диетата ми.
Приближиха се до прозореца, на който нямаше стъкло, и се възхитиха на прекрасната гледка, но когато Бъди погледна надолу, стомахът му се сви. Зелената долина на хиляди стъпки под тях го привличаше. Това беше плодородна земя, изпълнена с обещания.
— Знаеш ли, татко, ако работим заедно по къщата, ще се научим да се обичаме… Няма ли да хапнеш хляб?
— През целия си живот съм бил на диета. Вечно гладен. Защото се опитвах да бъда онова, което не съм. Може би затова ти и аз не успяхме да се намерим. Винаги съм се правил на бунтар и непукист. Мислех, че всеки иска това от мен, но само играех роля. Но истината е, че се страхувам, Майкъл.
— Наричай ме Хуан, татко. Сега съм Хуан.
Бъди кимна. Умираше от глад. Запита се какъв ли е вкусът на черния хляб. Когато Майкъл отмести поглед встрани, Бъди отхапа малко парче. Хлябът беше изненадващо хубав и вкусът му беше какъвто се бе надявал — приятен и сладък като шоколад. Докато дъвчеше, Бъди разбра, че е грешил. Не трябваше да отблъсква сина си. Ако го обичаше безрезервно, и Майкъл щеше да го обича. Защо разбираше това едва сега? В края на краищата Майкъл беше негов син, негова плът и кръв. Докато осъзнаваше тази истина, по лицето му започнаха да се стичат сълзи на благодарност. А после изведнъж чу писък, вдигна глава и видя, че Майк е на ръба на висящия във въздуха басейн. Размахваше ръце и губеше равновесие. Писъците му ставаха все по-силни и истерични.