Между пустинята и живота
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Между пустинята и живота». Краткое содержание книги:
Ако не знаете Морето на Смъртта, не знаете най-страшното Посвещение, през което минава душата.
- Това дойде да ви каже Мешиах!
Слънцето свети и за слепците. И на безухи говори Син Божи. Когато се препълни ръката, златото се посипва по земята. Може ли да се пълни пълен потир? 3а да се напълни, ръката трябва да бъде изпразнена.
Всяка нова истина, узряла в душата Ми, Ме пърли като огън и аз трябва да ви я дам, без да се питам имате ли съкровищница за златото Ми. И на безухи говори Син Божи. Слънцето свети и за слепците.
„Ако не давам, не ще получа. Ако не говоря, не ще ми каже нищо Бог." Това ви завещах - да го помните!
Вие чакате Мешиах от рода Давидов. Другиго чакайте тогава: Аз не съм потомец на оногова, който уби Урия, за да излъсти Бетшеба150, макар да го смятате свой най-велик цар.
Ала слънцето свети на слепците, без да ги пита виждат ли го. Бог се грижи дори за онези, които мълвят, че няма Бог. Защото слънцето няма нужда от похвала на слепец, нито Бог от признаване на безумец. Кажете ми, от кого има нужда Мешиах? Ала кажете ми също, кой няма нужда от Мешиах?"
VIII
Бетама, край Иерушалаим. Лятната къща на Елиазер бен Шамуела. Широки стъпала водят към мраморното преддверие. От двете страни портокали и лаври в каменни вази. Посред постлания с плочи двор порфирен водоем с водосток от сребро. Вляво, дето свършва дворът, се вие пътека между кипариси и зокуми. Вдясно - дълбок прозрачен вир с риби. В сянката, хвърлена от мраморната кула - каменни столове, покрити с възглавници от коприна. Там седящ - Елиазер бен Шамуел, сестрите му Марта и Мириам151, Елкезай бен Цоф, Каинан Законник, Иосеф от Ариматаим и Никодемос Законник. По пътеката отляво приближават Иехуда от Кериот и Луканус Иустус!
Луканус Иустус (на Иехуда).Не, хебреино - на моя разум не са незнайни техните заблуди. Видях край солниците на Мъртво море цели тълпи, които наричат есеи. Те постят, молят се, мъчат тялото си с работа и бич, за да познаят рядкото блаженство, що носи човеку притихналата плът и възбуденият дух. Те не са глупци: от някои техни мъже чух мъдри слова. Може би те са далечни ученици на Зенона Елеатски152, който преди три века учеше в Атене хората да водят естествен и разумен живот. Те са като стоиците търпеливи, спокойни и кротки. Може би те знаят думите на Зенона: „Най-върл враг човеку е тревогата, защото се ражда в самия него, и то - нечакано." В Египет има други, които наричат терапевти, защото лекуват духовни и телесни недъзи. Аз намирам, че теса пак есеи. За тях говорят, че знаели върховни тайни, чужди другиму: не знам тъй ли е.
Иехуда от Кериот. Познавам много есеи. Те имат книги, писани на тайнствен език. Те говорят притчи. За тях е притча всяко цвете, всеки камък, всеки облак, всяко човешко лице, всеки звук. Цял свят е за тях образ на Голямото невидимо, отразено долу като върху тиха вода. Те знаят тайни.
Луканус Иустус. Заблуда. Но аз привикнах отдавна. Знам всички заблуди. Не ще чуя ново.
Иехуда от Кериот. Смела ти е речта, благороден Луканусе, защото си чул само веднъж Иешу бар Иосефа.
Луканус Иустус (не вижда хората, които седят в сянката, и се запътва към стълбата). Нали затова ме доведе - да го чуя! Кога ще дойде той?
Иехуда от Кериот. Дали ще дойде, не знам твърдо. Но чух - и вярвам да дойде. Ето (показва седналите хора) - чакат го.
Луканус Иустус (съзира ги). Кои са те? Виждам само Елиазера, Елкезая и Каинана. А другите?
Иехуда от Кериот. Ще ги опознаеш. Ела!
Отиват при седналите. Зад кипарисите се чува шум на много хора, които бързат някъде.
Глас (зад кипарисите). Къде е Той? Къде е наистина Той?
Глас на жена. Той е в къщата на Елиазера.
Друг глас. Не, Аз ида оттам. Чакат Го, но не е още дошъл.
Гласовете затихват. Стъпките се топят в мълчанието на гората. Не се чува вече нищо.
Луканус Иустус. Чух, че Иоканаан бил самин есей: това аз не знам. Ала думите, що долових в неговите строги речи, не са думи на есей: есеите ми се видяха по-кротки и по-тихи. Но - всички те са беглеци, уморени от живот и борба. Те ми се виждат слаби хора. Човек трябва да живее, за да завещае на другите своя опит; а що би завещал в пустинята на морни от живота? Що ще спечели животът от тези бледи мършави мечтатели? Роби са те - и не ще дигнат на престол своята мисъл. Мъртва мисъл е тя. Безплодни съчки са техните бълнувания. Преди години чух в Александрия спор между хебреин и стоик. Хебреинът се казваше Филон. Те говореха умно. И Филон ми се видя забавен. Той мълвеше за вечния кръговрат на Словото - люлка и начатък на вси богове. Не мога да отрека: в думите му блестеше правда. Първият човешки вик и крехкото скърцане на стилона по каменната плоча - са родили боговете. Но Филон под Слово не разбираше ни песен-та, ни писмените знакове. Смътна, несмела и отвлечена е философията му. Той учи да обичаме Бога, да страдаме за хората, да плачем по всеки клетник и да не вадим нож срещу злото. Това ми не харесва твърде. Не бих се оставил разбойник да ме срещне с безоръжна ръка. Ръката, що не смее да улови меч, заслужава да бъде отрязана с меч: тъй мисля аз.