Перфектно отмъщение [bg]

Хелена се ръкува с всички и кима на всички. Дребната старица й казва: Гледай хората в очите, скъпа, а Хелена се изплезва и след това ми се ухилва.

— Просто пари — казвам й, след което се обръщам към другите: — Благодаря много на всички, че дойдохте. Намирате се тук, защото сте най-добрите. Всички получавате едно и също. Тригодишен договор за десетократно по-висока сума от досегашните ви възнаграждения. Доколкото съм запознат с вашите таланти и с нейния, Хелена ще стане най-голямата звезда в музикалната индустрия след… след кого? Джей Ло?

— Скъпи — казва фризьорът, — с тези бузки и с малко по-добро осветление, Джей Ло ще изглежда пред нея като скитница, каквато всъщност си е.

Старата дама подсмърча.

— Разполагате с три месеца — казвам. — Необходим ни е албум и клип. Вече съм наел студио в „Уорнър брос“, където ще се заснеме видеозапис под режисурата на Джо Питка. Ще ви предоставя своя самолет G-V, тъй че пътуването напред-назад ще е по-лесно, отколкото човек да прескочи до Шотландия. Ще пуснем първия сингъл в края на декември.

Някой подсвирва и дочувам думата „бързак“.

— Точно за това получавате толкова пари. И така, поръчал съм обяд за всички, след което можете веднага да се заемете за работа — казвам и ги повеждам към трапезарията, където ни очаква бюфет с лъскави сребърни съдини.

Хелена се обляга на мен, след като изоставаме от останалите и пита:

— Всичко това е шега, нали?

— Ако смяташ, че да си скъсаш задника от бачкане е смешно… — отговарям и я целувам по челото.

— Това би трябвало да ме уплаши, така ли?

— Не мисля, че е възможно.

— Прав си.

Поглежда ме в очите. Нейните горят.

— Знаеш ли, ще останеш сама — казвам. — Имам работа за вършене в Ню Йорк.

— Защо не я вършиш оттук? — пита тя.

Не мисля, че е разбрала, но ме стиска за ръката. Потупвам нейната и повтарям:

— Имам работа за вършене. Освен това не искам да те притеснявам.

— Не би могъл.

— Може би — отвръщам, — но все пак не искам.

— Ами ако ми потрябваш… или ако те пожелая?

— Виж какво — казвам и леко стискам ръката й преди да я отстраня от лакътя си, — тогава ще се появя.

— Какъв си ти? — пита тя. — Да не си шибаната ми орисница?

— Знаеш ли, сума неща ще се променят — казвам, като снишавам тона си.

— Това са глупости.

Докосвам гладката кожа на лицето си и се обръщам да си вървя.

— Какво, по дяволите, означава това? Ами обядът? — пита тя.

— Ще трябва да се справиш, без да стоя до теб всяка минута. Така ще можеш да решиш какво искаш да правиш.