Перфектно отмъщение [bg]

Докато се регистрират в хотела, аз прекосявам фоайето към асансьорите. Те са качват, качвам се и аз заедно с тях.

— Извинете — казвам и поглеждам към Дебрей, — Вие не сте ли от НФЛ?

— Не и аз — отвръща усмихнат той и клати глава.

— Но сме се срещали, нали? — питам. — Казвам се Сет Коул.

— Не — казва Дебрей и разтърсва ръката ми. — Не мисля…

— В Лондон — казвам отмятам глава и щраквам с пръсти. — Вие сте Дебрей, нали? Мартин Дебрей. В хотел „Дорчестър“. О, вие бяхте доста пийнали, но аз бях изгубил портфейла си някъде в онзи бар и вие платихте сметката ми. Аз вече бях напуснал хотела. Трябваше да летя с първия нощен самолет. Господи. Колко е малък светът!

Той просиява и казва:

— Там отсядам.

— Е, благодаря ви отново. Колко неудобно…

— Няма проблеми — отвръща Дебрей. Забелязва, че гледам Алън. — О, извинете, това е Алън Стефано.

Ръкувам се с Алън и казвам:

— Слушайте, имам пропуски за частното парти, което комисарят дава тази вечер в „Хаус ъв блус“. Интересува ли ви?

Те се споглеждат и зяпват.

— Комисарят на НФЛ ли? — пита Мартин.

Кимам и изваждам билетите от джоба на сакото си.

— Доста от играчите ще бъдат там. Неколцина от собствениците на отбори. Какво ще кажете, да се срещнем там към десет и ще мога да ви се реванширам с няколко питиета?

Мартин поглежда Алън и се усмихва. След това се обръща към мен:

— Страхотно!

— И на мен ми се вижда хубаво — казва Алън.

Протягам нарочно ръка, за да видят златния ми часовник „Картие“ и казвам:

— Чудесно. В десет, значи. Ще ви намеря.

Същата вечер вечерям с Уди Джонсън — собственика на „Ню Йорк Джетс“ — в „Командърс палас“, където сервират бифтеци, дебели колкото юмрука ми. Истината е, че след онези лайна, които ядох в продължение на двайсет години в затвора, още не мога да се наситя на вкуса на месото алангле и на червеното вино.

Часът е едва девет и половина, когато запалваме пури и поемаме по краткия път по улица „Притания“, за да приключим със сделката. Въздухът е прохладен, а миризмата на тютюна е освежаваща след деня, пропит от мочурливата влага на Ню Орлиънс. Когато приключваме, вдигам ръка и дълъг черен джип хъмви се появява сякаш от нищото и спира до бордюра. Бърт изскача отзад, облечен в смокинг и отваря вратата. Уди се втрещява и клати глава към мен, след което на предложението да го откараме отвръща, че ще повърви пешком.

Срещу петстотин долара имаме за вечерта и мотоциклетен ескорт. Зад въртящата се синя лампа на ченгето направо пронизваме „Куотър“ с тежкия му трафик и тълпите пияни фенове, за да стигнем в „Хаус ъв блус“ в десет.

Забелязвам момчетата прави до бара, пият и въртят глави като кукли на пружини към играчите-звезди и момичетата, накипрени с прилепнали блузки и с разголени пъпове. Ръкувам се сърдечно с тях и поръчвам по още един ред питиета. Те още не са сервирани, когато комисарят — който стои наблизо, — прекъсва разговора си със собственика на „Ястребите“ Артър Бланк, за да ме запознае с жена си.