Перфектно отмъщение [bg]

Най-накрая я натоварвам в своя „Гълфстрийм-V“ и я откарвам в един апартамент, който притежавам в Найтсбридж в Лондон. Необходими са й повече от четири седмици, за да осъзнае, че наистина се намира в безопасност.

Започва да се разхожда с мен и да ме гледа в очите, а когато я завеждам на шоу на „Натън лейн“, близо до Пикадили, зървам усмивката й по време на първото действие. След представлението, когато излиза от лимузината и двамата поемаме по алеята към „Шепърдс маркет“, тя ме държи за ръка. Пийваме по едно в „Йе Грейпс“, след това отиваме зад ъгъла в един турски ресторант на име „Софра“. Сядаме край една маса до витрината, ядем шишчета печено агнешко със зеленчуци, после кафе и локум.

Очите й са тъмни, блестящи и дълбоки, обрамчени от дълги мигли, които хвърлят сянка върху лицето й, когато извърне поглед. Носът й е тесен и прав, въздълъг, без да бъде голям. Устните й са пълни. Не е висока, но фигурата й притежава съответните извивки, а коремът й е плосък. Навеждам се над масата й леко докосвам устните й със своите. Тя поглежда надолу и отмахва копринената черна коса от лицето си. Една сълза капва и се разплисква на ръба на чинията й.

— Ако можеш да имаш всичко на света — питам, — какво ще си избереш?

— Ама съвсем всичко ли?

— Съвсем.

Клепките й изпърхват и тя поглежда навън през витрината към един преминаващ пънкар с щръкнала коса, облечен в кожени дрехи със синджири.

Въздъхва и казва:

— Искам да бъда певица. Дива.

— Като Дженифър Лопес ли?

— Като нея — отвръща тя и ме поглежда отново.

— Добре — казвам, — ще се погрижа за това.

Не откъсва очи от мен. Едното ъгълче на устните й се повдига нагоре и тя казва тихо:

— Мисля, че говориш сериозно. А аз мога да пея, да знаеш.

Кимам в знак, че знам това:

— Не гледах само тялото ти.

— Но се иска нещо повече от това — продължава тя и се взира в огънчето на свещта, която гори в стъклото си до солницата.

— Само пари — отвръщам.

— Да — казва тя. — Много ми хареса как го каза.

— Казах го сериозно.

— Знам.

— Никой повече няма да те нарани — казвам й, протягам ръка и улавям нейната в дланта си. — Никой няма да те докосне. Кълна се в Бога.

Тази нощ се събуждам и я виждам да стои до леглото ми. Докосва бузата ми с опакото на пръстите си. Дръпвам чаршафите, тя се мушва под тях и се притиска силно към мен. Прегръщам я и я галя по тила, потъвайки отново в сън.

На сутринта се заключвам в кабинета си, облицован с ламперия, за да проведа няколко сериозни телефонни разговора. Повишавам тона и цената достатъчно високо, за да изтъкна доводите си и да получа резултати относно кариерата на Хелена. След това излизаме на разходка.

Между високите бели облаци небето е яркосиньо. Минаваме покрай Бъкингамския дворец с неговото море от червени и жълти лалета, позлатени статуи, каскадите на фонтаните и високата ограда от ковано желязо. Вървим под високите лондонски платани покрай езерото в парка „Сейнт Джеймсис“. Патици се гмуркат и пляскат в зелените треви, които се подават от тъмната вода. Ветрецът е топъл, сгурията хрущи под стъпките ни. Прекосяваме пясъчния площад, където се провеждат парадите на кралската конна гвардия, Хелена се притиска към ръката ми, когато спираме да погледаме смяната на караула и гвардейците с техните сини куртки и шлемове с червени пера.