Перфектно отмъщение [bg]

— Кои, по дяволите, сте вие?

— Съжалявам — казвам и изваждам визитка от джоба си и я бутва през писалището към него. — Казвам се Артър Бел. Адвокат съм и имам клиент, който иска да ви помогне.

— Боб Рангъл ли? — пита той.

Трябва да преглътна с мъка, преди да река:

— Рангъл ли?

Дан свива рамене и отвръща:

— Не, не мисля. Беше конгресмен. Аз го издигнах на този пост, този кучи син и преди няколко седмици отидох в Ню Йорк да му поискам заем. Сега той управлява инвестиционен фонд.

— Не — отвръщам. — Нямам нищо общо с него. Моят клиент се казва Сет Коул. Бил е приятел на Реймънд Уайт.

— Какво? — възкликва Дан и присвива очи.

— Клиентът ми е прекарал известно време в затвора — продължавам аз. — Реймънд Уайт му спасил живота. Когато научил, че Реймънд е починал, клиентът ми поиска да направи нещо за хората, които са се държали добре с него.

— Реймънд е починал?

Кимам.

Погледът на Дан се замъглява, свежда очи към ръцете си. Стиснал ги е здраво една в друга, досущ като зъбите си.

— Никой не ми каза — изрича той, сякаш сам на себе си.

— Да, и навярно никой няма да го направи. Всъщност вие не сте били роднини.

Рязко вдига глава и ме поглежда. Намръщва се и проронва:

— Той беше… — Свежда отново поглед и добавя: — Но това няма значение, нали?

— Клиентът ми иска да изплати дълга ви — казвам. — Той е убеден, че Реймънд би желал това.

— Знаете ли, това съм го сънувал — отвръща Дан и масажира пръстите на едната си ръка с пръстите на другата. — Сънувал съм как почвам отначало. „Парсънс & Парсънс“. Синът ми ще бъде адвокат, знаете ли? — Господине — продължава Дан и вдига отново глава, — благодаря ви за посещението тук. Но аз им дължа тринайсет милиона долара… Имам застраховка за десет милиона и, честно казано, съм си мислил да покарам с превишена скорост, може би да се хакна в някой мост. Проблемът е, че жена ми ще продължи да дължи на онези копелета още три милиона и можете да бъдете сигурни, че онези няма да се пазарят.

— Господин Парсънс — произнасям равно, — Сет Коул ме е упълномощил да платя данъците ви изцяло.

— Ей, я се махайте от тук! — внезапно избухва той и поклаща възмутен глава. Надига се от стола си и почти успява да изправи рамене. — Кой ви праща?

— Повярвайте ми — казвам. — Тринайсет милиона за Сет Коул не са толкова, колкото за повечето хора. Коя е банката ви?

Той ме изглежда продължително. Издържам на погледа му, макар да се боя да не ме познае. Най-накрая кимва с глава и казва:

— В съседната сграда е.

— Да вървим. Сам ще се убедите.

Слизаме заедно по стълбите към задния вход и влизаме в едноетажния банков клон в съседство. Питам за телеграфен номер и се обаждам на Боб Манчини, моя човек в „Голдмън Сакс“. Момичетата в банковия клон чуруликат възбудени зад тезгяха, а управителят излиза от кабинета си.

— Какво става? — пита Дан.