И след това… [bg]

— Какво искаш тогава? — попита го тя неприязнено.

— Може би по-малко агресия в твоите думи.

Тя отмина забележката му, но повтори, този път с умора в гласа:

— Какво искаш, Натан?

— Искам да те предупредя за моето намерение да дойда, за да взема Бони още утре.

— Какво? Не говориш сериозно!

— Остави ме да ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш — кипна тя. — Бони трябва да ходи на училище до края на седмицата!

Той въздъхна.

— Може да отсъства няколко дни. В това няма нищо драматично и…

Тя не го остави да свърши:

— Мога ли да знам що за чест ни оказваш да избързаш толкова със своето идване?

Скоро ще умра, скъпа.

— Взех си няколко дни отпуска и чувствам голяма нужда да видя Бони.

— Ние с теб сме определили правила.

— Съгласен съм, но тя е и моя дъщеря — уточни той с глас, който издаваше объркаността му. — Напомням ти, че я отглеждаме двамата.

— Знам — съгласи се тя, смекчавайки малко тона.

— Ако ти ме беше помолила за подобно нещо, никога нямаше да ти създавам толкова трудности.

Малори не отговори нищо, но той я чу да въздъхва от другата страна. Внезапно му хрумна идея за добър компромис.

— Твоите родители ще ходят ли в Беркшир?

— Да. Имат намерение да прекарат празниците там.

— Слушай, ако ми позволиш да взема Бони още утре, готов съм да я заведа да прекара два дни с тях.

Тя се поколеба, преди да го попита с недоверчивост в гласа:

— Ти… ти ще направиш ли това?

— Ако трябва, ще го направя.

— Истина е, че Бони не е виждала баба си и дядо си доста отдавна — призна тя.

— Тогава? Съгласна ли си?

— Не знам. Остави ме да помисля малко.

Тя понечи да затвори.

Не намирайки сили да понася повече тези лаконични разговори, той се реши да й зададе въпроса, който тежеше на сърцето му от много време насам.

— Спомняш ли си за онова време, когато си разказвахме всичко?

Малори замълча стъписана. Натан побърза да продължи:

— Времето, когато винаги се държахме за ръце, когато ходехме по улиците, когато се обаждахме в работата по три пъти на ден, когато с часове си говорехме…

— Защо да се връщаме към тези неща?

— Защото си мисля за тях всеки ден.

— Не знам дали сега е най-подходящият момент да говорим за това — каза тя унило.

— Понякога имам усещането, че ти всичко си забравила. Не можеш да сложиш дебела черта върху онова, което сме преживели заедно.

— Аз съвсем не правя подобно нещо.

Гласът й бе променил своята интонация. Едва доловимо.

— Слушай… Представи си, че ми се случи нещо… че утре ме блъсне кола на улицата. Последният образ, които ще ти остане от нас, ще бъде този на една разкъсана двойка.