Рестарт [bg]

Чувам шум от изпикаване в тоалетната чиния.

— Сега ще ти разкажа житейската си история — казва тя от другата стая, докато пикае. Недоумявам дали е оставила вратата на тоалетната отворена. Надничам зад ъгъла, но не мога да видя нищо.

— Свърши най-напред — подсказвам аз.

Но тя не ми обръща внимание.

— Родена съм в Русия. Но ти го знаеш, нали?

— Имаш акцент — съобщавам й аз. — Вярно, съвсем слаб.

— Бях дванайсетгодишна, когато избягах в Москва. Срещнах там един мъж. Той ми каза, че трябва да стана фотомодел.

Пуска водата в тоалетната. После отваря крана на умивалника и чувам шум от миене на насапунисани ръце. След малко се връща при мен в дневната. Блузката й е извадена от джинсите, но поне ципът й е вдигнат.

— Наричаше се агент — продължи тя. — Но, естествено, не беше такъв. — Сяда, подвила крака под себе си, така че петите й са отзад. — Посетих го една вечер, за да ме оцени. Така го нарече: „оценка“. Оцени ме… по неговия начин. После имаше още много други мъже. Няма да ти разкажа всичко. Но можеш да си представиш.

— Съжалявам.

Но тя маха с ръка на съчувствието ми, което й е абсолютно ненужно.

— Повече не видях семейството си. Живях в различни къщи, в различни градове и скоро загубих представа къде се намирам. След няколко месеца ме докараха в тази страна. После работих за тях. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Мисля, че да.

— Наричаха ме танцьорка. Но не беше само танцуването. Правех всичко. Правех, каквото ми наредяха.

— Защо не… — спирам, преди да произнеса думите. Но е късно. Тя се досеща какво съм искал да кажа.

— Не съм избягала ли? — подсказва ми и се разсмива.

— Най-добре да ти разкажа една история.

Кимвам.

— Първата нощ избраха едно момиче от групата. Ей така, съвсем случайно. Още я помня. Стоеше до мен. Имаше руса коса, беше много млада и много красива. Развиха от рула едни пластмасови чаршафи на пода и й казаха да застане в средата, за да не се изцапал мокетът. Никой не разбра какво имат предвид. После наредиха на всички момичета да заобиколят и да гледат. Извадиха револвер, сложиха го в устата на младото момиче и го застреляха. Ей така. А на нас, останалите, ни казаха: „Това се случва. Ако някоя се опита да избяга, ние постъпваме така. Убиваме нея, убиваме и семейството й в Русия, защото знаем къде живеят. Но…

— Тя вдига пръст и прави пауза. Лицето й се вкаменява.

— Ако сте добри и правите каквото ви се каже, тогава ще спечелите свободата си“.

Примъква се по-близко до мен на дивана. Донякъде ми се иска да я утеша — да сложа ръка на раменете й, да прегърна това момиче от чужда страна, отведено от дома му. Но усещам, че не бива да го правя. Тя не търси моята утеха. Не й е нужна утехата на нито един мъж.