Рестарт [bg]

Пътуваме дълго, без да си говорим. Трафикът намалява, ресторантите покрай нас поевтиняват, асфалтът става по-грапав.

— Мисля си колко сте смешни — изведнъж проговаря тя.

— Кои?

— Не лично ти. Говоря за мъжете изобщо. Когато ви извадим от офиса и останете без защитата на голямото си бюро и скъпия си стол, ставате неспокойни малки момченца.

Отново забелязвам акцента й — едва доловим, като намек за скреж по прозореца през ноември, прозрачен и скован. Не че съм някакъв детектив. Либи ме постави на мястото ми. Големият намек е по-скоро татуировката на кирилица над гърдата на Аманда. Да, може би все пак долавям следа от руски в гласа й.

— Откъде си? — питам я аз.

Последно съм била в Талахаси.

— Преди това?

Поглежда ме.

— Дойдох тук преди много време. Имам зелена карта, ако това те интересува… — Тя прави пауза и завърта ножа: — Шефе.

— Моля те, не ме наричай така.

— Добре — лесно се съгласява тя.

— Искам да ме наричаш… господин Шефе.

Успявам да я разсмея. Има звънлив уверен смях.

— Добре, господин Шефе… Боже, това ми хареса.

Забелязвам зъбите й — друга улика — неравни като гладки малки камъчета. Американците — дори бедните — си слагат шини, когато са малки.

— Но не ми каза откъде си — напомням й аз.

— Вярно, не ти казах.

— Жена с тайни.

— Бедна ти е фантазията — отговаря тя и гласът й е пълен с такава тъга, с толкова изтощение, че се извръщам отново да я погледна и да се уверя, че жената, която ме вози, не е остаряла с четирийсет години след последния светофар.

Сигурно се усеща, че гласът й я е издал, защото веднага става игрива:

— Ето ме в ролята на драматична актриса. Естествено, че всички си имаме своите тайни. И ти имаш тайни, нали, Джим?

Подхвърля го между другото, сякаш бъбрим на ежедневни теми, но аз знам, че въпросът е искрен и че отговорът я интересува.

— Имам.

— И аз знам какви са те.

Продължаваме мълчаливо. Мълчанието обаче, вместо да е притеснително, по-скоро е интимно — знак, че и на двама ние приятно в компанията на другия.

Накрая тя казва:

— Почти пристигнахме, господин Шефе.

Отбиваме от централния път в улица с две ленти.

— Свидетели сме на типичната флоридска комунална политика — или по-скоро нейната липса — на зониране. Кварталът е застрояван без ред и без логика. Подминаваме закусвални, паркинги за каравани и малки бели къщи, сгушени като курабии в тава.

След около километър отбиваме в паркинга на църква. Църквата е маркирана в крайпътна осветена табела като онези светлинни табла, които се издигат на закусвалните „Уенди“, за да рекламират чийзбургери по 99 цента. „Църква Голгота“ казва табелата и добавя: „Вечерна служба: 19,00 часа. Всички грешим. Да поискаме прошка от Бог“.

Аманда паркира на едно от свободните места. Виждам удивително много коли за вечерна служба в четвъртък.