Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
От една година, откакто не сме го виждали, нашият приятел Трихтер значително се бе зачервил. Лицето му като че ли искаше да запази почетния отпечатък на виното, което бе погълнал в паметния дуел. Страните и челото му бяха като червена маска. Колкото до носа му, не е необходимо друго описание освен това, което великият Уилям Шекспир прави на пламтящия нос на Бардолф. Подобно на носа на Бардолф и този на Трихтер блестеше като рубин и сигурно осигуряваше на благородния си приносител значителни икономии от свещи.
— Моят сеньор, при мен! — извика той. — О, ще ми позволиш ли да отида да извикам Фресванст?
— Защо? — попита Самуел.
— За да може и той да се радва на това посещение и на тази чест.
— Невъзможно. Трябва да поговорим сериозно.
— Това е още една причина да го извикам. Фресванст е мой приятел по сърце и по бутилка, мой личен довереник и аз нищо не правя без него.
— Не. Казвам ти, че трябва да сме сами. Дай ми една лула и да поговорим, докато пушим.
— Избери си сам.
И той му показа цяла редица чудесни лули, окачени на стената, подредени по големина. Самуел избра най-голямата, като я напълни и запали.
И докато се занимаваше с тази подготвителна част, заговори:
— И така, откъде ти дойде тази привързаност към Фресванст?
— От нашия дуел — отговори Трихтер. — Аз го обичам като победен. Той е израз на моята победа, която водя със себе си винаги и навсякъде и на която подавам ръка. Впрочем това наистина е най-свястното момче, което може да съществува. Той не се сърди на мен за предимството, сърди се на Дормаген. Мрази го, защото не му даде две капки от питието, което ти му беше предоставил. Казва, че си спасил честта ми, а Дормаген му е спасил живота. Това няма да му го прости никога. Той много те уважава. Завижда ми, че съм твоя лисица. Не иска да бъде повече лисица на Дормаген. Като не може да бъде твоя лисица, иска да се приближи до теб, като стана неразделен с мен. Сега ние сме „лисиците на бутилката“. Водим много приятен живот. Прекарваме дните си, като показваме своята привързаност с предизвикателства от типа на „кой ще пие най-много“. Това е един вид тренировка в случай на дуел.
— Струва ми се, че и по-рано бяхте добре тренирани — каза Самуел, като изпусна облак от дим.
— О, това не беше нищо. Оттогава ние така напреднахме, че ти ще се изненадаш. Повярвай ми.
— Вярвам на носа ти. Но това безкрайно пиене сигурно се отразява на кесиите ви?
— За съжаление! — плачевно каза Трихтер. — Факт е, че докато пресушаваме бутилките, бързо поставяме и джобовете си на сухо. Първите три месеца задлъжняхме за цял живот. Но от доста време вече не правим нови дългове.
— Как така?
— Защото вече не ни дават на кредит. Впрочем сега вече можем да пием, без това да ни струва пфениг.
— Нима — каза Самуел недоверчиво.
— Струва ти се невероятно? Слушай. Ето накратко нашия подход: обзалагаме се. И тъй като винаги печелим облозите, зрителите плащат всичко. Но този благороден източник с времето може да пресъхне. Вече не се осмеляват. Плашим ги. Колко сме нещастни! Дотам сме стигнали, че всички се възхищават от нас. Но виждам, че идва гибелният ден, когато няма да има повече желаещи да се обзалагат и да плащат вместо нас, а тогава как ще пием?
И Трихтер добави тъжно:
— Такава нужда изпитвам да пия!
— Значи много обичаш виното? — попита Самуел.
— Не виното, а забравата, която е в него.
— Какво толкова искаш да забравиш? Дълговете си ли?
— Не, поведението си. Ах! Аз съм един мерзавец! Майка ми живее в Страсбург. Трябваше да работя, за да й помагам. Вместо това тя винаги ме е издържала като един подлец. След смъртта на баща ми кой трябваше да й помага? Аз, нали? Но имах наглостта да си помисля, че имам вуйчо, нейния брат, лейтенант от армията на Наполеон, и той хранеше сестра си. После, преди две години, вуйчо ми бе убит. Вече нямах претекст и си казах: „Хайде, негоднико, сега е моментът.“ Но за нещастие вуйчо ми бе оставил малко наследство. Така че вместо да изпращам пари на майка си, исках от нея. Отложих добрите си намерения за по-късно. Наследството не бе голямо, така че скоро го изядохме, още повече че аз пропих почти всичко и скоро не остана нито троха, нито капка. Виждаш, че съм голям мошеник. Казвам ти всичко това, за да разбереш защо пия: за да се разсейвам. Не искам да ме сметнеш за обикновен пияница, за гъба, за машина за пиене. Аз съм един нещастник.
— Но как възнамеряваш да излезеш от това положение? — попита Самуел?
— Не зная. Както мога. Всякакво средство би било добро. Ех, за да има майка ми хляб, ако трябваше да умра, бих умрял с удоволствие.