Смърт в облаците
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смърт в облаците». Краткое содержание книги:
По време на полета някои извършва жестоко убийство.
Но кой?
Може би английският бизнесмен, изправен пред фалит?
Или авторът на детективски романи, изпробващ сюжет за нова книга?
Или графинята, чиято страст към кокаина и хазарта вече й е създала големи неприятности?
Никой не е извън подозрение.
Дори и Поаро.
Това го амбицира да разкрие престъпника и да отхвърли подозрението от себе си.
— Така ли?
— Не ми прилича на човек, който…
Той замълча. Мъжът, застанал пред рецепцията, престана да говори с администратора и се обърна с ръка върху калъфа на флейтата. Погледът му се спря върху Поаро и на лицето му се появи мрачна усмивка.
Поаро пристъпи напред, а Фурние дискретно се оттегли.
— Доктор Брайънт — каза Поаро и се поклони.
— Мосю Поаро.
Здрависаха се. Жената, която стоеше до доктора, тръгна към асансьора. Поаро едва успя да я зърне бегло с ъгълчето на окото си.
— Е, доктор Брайънт — попита той, — пациентите ви ще могат ли да минат без вас известно време?
Доктор Брайънт се усмихна — привлекателната меланхолична усмивка, която Поаро помнеше много добре. Изглеждаше уморен, но странно спокоен.
— Вече нямам пациенти — отговори той.
След това тръгна към една от масите и попита:
— Чаша шери, мистър Поаро? Или някакъв друг аперитив?
— Да, благодаря ви.
Те седнаха и докторът поръча. След това каза бавно:
— Не, вече нямам пациенти. Оттеглям се.
— Толкова внезапно решение?
— Не, никак не е внезапно.
Докторът остана мълчалив, докато сервираха напитките им. След това вдигна чаша и каза:
— Това е едно необходимо решение. Оттеглям се доброволно, преди да са ме задраскали от регистъра. — Продължи да говори с тих, далечен глас. — В живота на всеки идва момент, когато настъпва обрат, мосю Поаро. Човек застава на кръстопът и трябва да реши по кой път да поеме. Обичам професията си много… Жалко е… много жалко е, че я изоставям. Но на този свят има и други неща… Например човешкото щастие…
Поаро не каза нищо. Чакаше.
— Има една жена… моя пациентка, която много обичам. Тя има съпруг, който й причинява безкрайни страдания. Той взема наркотици. Ако бяхте лекар, щяхте да знаете какво означава това. Тя няма собствени пари и затова не може да го напусне… Известно време не можех да се реша, но това време вече отмина. Двамата с нея заминаваме за Кения, където ще започнем нов живот. Надявам се най-накрая да й осигуря малко щастие… Страдала е толкова много…
Той отново замълча, след което каза оживено:
— Мосю Поаро, казвам ви всичко това, защото съвсем скоро ще стане обществено достояние… Колкото по-бързо научите, толкова по-добре.
— Разбирам — отвърна Поаро и след малко добави: — Както виждам, взел сте и флейтата си.
Доктор Брайънт се усмихна.
— Флейтата ми, мосю Поаро, е най-старият ми приятел… Когато всичко останало се провали, остава музиката…
Ръката му се плъзна с обич по калъфа на инструмента и той стана.
Поаро също стана.
— Желая ви всичко най-хубаво, докторе… А също и на мадам — каза Поаро.
Когато Фурние се върна при него, Поаро беше на рецепцията и поръчваше да го свържат по телефона с Квебек.
Глава двадесет и четвърта
Един счупен нокът
— А сега какво? — попита Фурние. — Още ли ви безпокои наследницата? Според мен това е ваша идея фикс.
— Ни най-малко, ни най-малко — отговори Поаро. — Но във всички неща трябва да има ред и систематичност. Преди човек да започне нещо ново, трябва да доведе докрай предишното.
Той се огледа наоколо.
— Ето я мадмоазел Джейн. Предлагам ви да отидете да вечеряте, аз ще дойда след малко.
Фурние се съгласи и заедно с Джейн отиде в ресторанта.
— Е — попита го тя с любопитство, — как изглежда Ан Морисо?
— Малко над средна на ръст, черна коса, тъмна кожа, остра брадичка…
— Говорите точно както пише в паспортите — прекъсна го Джейн. — Описанието в паспорта ми е направо обидно! Нос правилен, особени белези няма… Сякаш може да има неособени белези! Чело обикновено, уста обикновена… Каква ли друга може да е?
— Но очите ви са необикновени — каза Фурние.
— Очите ми са сиви… не много вълнуващ цвят.
— А кой, мадмоазел, ви е казал, че това не е вълнуващ цвят? — възрази французинът и се облегна на масата.
Джейн се засмя.
— Владеете английски много добре — каза тя. — Кажете ми повече за Ан Морисо. Хубава ли е?
— Доста — отговори Фурние предпазливо. — И не се казва Ан Морисо. Казва се Ан Ричардс. Омъжена е.
— Мъжът и беше ли с нея?
— Не.
— А защо не? Интересно?
— Защото е в Канада или в Щатите.
Фурние разказа някои факти от живота на Ан. Тъкмо когато завършваше разказа си, се появи Поаро.
Изглеждаше малко разочарован.
— Е, mon cher? — попита Фурние.
— Говорих със самата директорка, майка Анжелик. Трансатлантическите телефонни връзки са много романтично нещо… Да разговаряш с някой, който се намира на другия край на земята…
— И снимките, предавани по телеграфен път, са романтично нещо. Науката е най-големият романс. Но какво искахте да кажете?