Дяволско желание
- Автор: Макбейн Лори
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дяволско желание». Краткое содержание книги:
Питър сподави вика си. Болката се заби като стрела в рамото му. Алекс и лакеят го положиха внимателно на леглото.
— Добре ли си, Питър? — попита Алекс, вперил очи в ризата на брат си, на която бързо избиваше яркочервено петно. Раната бе започнала да кърви отново.
Питър направи жалък опит да се усмихне, но се получи само някаква гримаса.
— Доста добре за човек, който трябваше да е мъртъв…
Той простена, когато Дани започна да разрязва ризата и превръзките. Раната беше опасна, но, слава Богу, без разкъсвания.
— Ох, Дани, не ме закачай! — изпъшка Питър. — Докторът направи каквото трябваше. Такива адски болки бяха…
— Няма да я оставя аз тази работа така! Тези лондонски доктори нищо не разбират. Кротко сега! Дани ще ви оправи! — Дани бързо лепна някакъв вонящ мехлем върху раната и сръчно я превърза.
— Много добре знаеш, че няма смисъл да се спори с Дани, Питър! — Алекс се засмя и сбърчи нос от миризмата на домашния мехлем. — Напомни ми да не се приближавам до теб през следващите дни!
— А питаш ли ме как се чувствам с това отвратително нещо на рамото ми? — въздъхна примирено Питър.
— Така-а! Сега си легнете хубавичко, пък аз ще ви донеса малко бульон! — разпореди се Дани.
Тя не обърна никакво внимание на въпроса му, дали не е по-добре да му донесе една глътка бренди. Оправи сръчно възглавницата, изпъна чаршафа и отново му напомни да лежи кротко.
След като Дани излезе, Алекс седна на едно столче до леглото и погледна с безпокойство брат си.
— Ужасно боли, нали? — Не можеше да прикрие тревогата си, въпреки че се опитваше да изглежда строг. — Ако не ти се говори сега, ще те оставя, но много искам да разбера какво стана. Раната е огнестрелна, струва ми се…
— Не си отивай, Алекс! Искам да поговорим!… — Питър помълча малко и изведнъж извика отчаяно: — Аз убих човек!
— Така ли? — попита Алекс спокойно. С нищо не показа, че е изненадан и продължи с все същия равен тон: — Предполагам, че си имал причина за това?
— О, да! Не съм убиец! Беше въпрос на чест, Алекс, обаче… — Питър погледна измъчено брат си. — Не се гордея с това. Винаги съм си представял как защитавам на дуел честта и името на семейството ни, но сега, след като убих човек, всичко… ми е толкова противно! — Той сломено отпусна глава.
Алекс се наведе напред и повдигна брадичката му, за да го гледа право в очите.
— Слушай, Питър! Един джентълмен никога не може да изпитва радост, че е убил някого, независимо от това, колко голямо е било нанесеното оскърбление. Би било неестествено да се радваш, че си отнел човешки живот. Но ако не беше стрелял, другият щеше да те убие. Единият винаги губи, Питър! А в ситуация като тази, когато нямаш друга възможност, се бориш, за да оцелееш.
— Сигурно имаш право, Алекс, но никога не съм допускал, че ще се чувствам толкова отвратително. Като някаква жена!… Иде ми да се разрева… След дуел ти винаги си бил толкова силен и спокоен, никога не съм те видял да съжаляваш, да се разкайваш. Затова си мисля, че съм страхливец!
— Не е така, Пит! Ти имаш честно и състрадателно сърце, а това са най-красивите човешки качества. — Алекс изгледа брат си с любопитство. — Наистина ли смяташ, че никога не съм изпитвал разкаяние, когато съм убивал някого? Изпитвал съм и още как! Това винаги ме е гнетяло. Но просто съм свикнал да прикривам мислите и чувствата си и да показвам на света едно невъзмутимо лице. Ала дълбоко в душата ми ме е боляло, просто съм се разкъсвал… Оказва се, че живеем в плен на обществените условности, че не ни е позволено да избираме. Винаги ще има хора, които ще те принуждават да правиш нещо, което не би желал, винаги ще трябва да воюваш за честта и за името си. Жалко е, но се налага! Но не бива да позволяваш на такива принуди да управляват живота ти. Бъди господар на собствената си съдба!
— Наистина камък ми падна от сърцето! — изпъшка Питър. — И все пак искам да ти кажа нещо, Алекс. Ти ме направи за смях пред цял Лондон! Трябваше ли аз последен да науча, че си се оженил? Всеки коминочистач и всеки прислужник в Лондон го знаеше преди мене. А аз го разбрах от вестниците! — В гласа на Питър имаше горчива обида. — Най-напред плъзнаха онези идиотски приказки за тебе и някаква жена в някаква странноприемница. Скъсаха се да злословят! А след това гръмна новината, че си се оженил… — Той погледна подозрително брат си: — Женен си, така ли?