Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— А възможно ли е да е имало и друг пистолет? — попита Харди.
— Какъв друг пистолет? Къде?
— Не знам. Където и да е. Може би Мат е имал пистолет? Играчка?
Тя поклати глава.
— Не. Не искахме да си играе с такива неща. И двамата с Лари бяхме против. Той казваше, че като лекар е виждал прекалено много нещастни случаи.
— Значи не е имало пистолет?
— Не. Защо питаш?
— Опипвам почвата. Кучето пазач е длъжно да лае.
Този път Дженифър въздъхна.
— Това ме уморява.
— Само още един въпрос. Може ли?
Тя кимна.
— Говори ли ти нещо „Крейн и Крейн“?
Дженифър направи гримаса.
— Не мога да се сетя. Какво е? Някаква игра?
— Адвокатска фирма. Чувала ли си за нея?
— Защо?
— Отговори ми.
Дженифър пак поклати глава.
— Не ми звучи познато. Не. Защо питаш?
— Вероятно Лари я е търсил за нещо. — Харди прибра бележките си.
Дженифър се замисли. Надзирателките се върнаха в стаята си с пакетчета пуканки.
— Нямам представа какво е това — каза най-накрая Дженифър. — Името не ми говори нищо.
21
Напоследък Харди се чувстваше по-добре в кабинета си — беше замазал дупките от стреличките, а мишената беше окачена. Беше рано следобед и той се упражняваше — опитваше се да улучи всички числа от най-малкото до най-голямото. Някога го постигаше с десет хвърляния. Сега беше стигнал осмото, но без никакъв успех.
Фримън влезе, без да чука. Харди отново не улучи.
— Това не се плаща.
— Мисля — обясни Харди. — Разсъждавам.
Фримън затвори вратата и седна на ъгъла на бюрото.
— И аз мисля. Мисля, че след два месеца имаме дело, така че Дийн Пауъл да има достатъчно време, за да се занимава с изборите си, а аз не мога да възразя, защото клиентката ми не ми позволява.
Харди хвърли за пореден път и този път улучи. Постепенно възвръщаше формата си. Взе още една стреличка, запрати я без да се цели и тя попадна в десетката.
— А когато отивам при най-добрия си помощник, за да проверя докъде е стигнал — продължи Фримън, — го заварвам да мята стрелички. Само аз ли се чувствам притеснен тук? Два месеца за дело за предумишлено убийство! Кой е чувал такова нещо?!
— От началото минаха пет.
— Какво от това? На кого му минаваше през ум, че ще я спипат в Коста Рика? Може би Томасино си мисли, че през това време сме се готвили за процес. Все едно, ти на чия страна си, дявол да го вземе?
— Както винаги, на страната на истината и справедливостта. Процесът няма да започне след два месеца. След два месеца ще започне изборът на съдебни заседатели.
Разбира се, Фримън знаеше това много добре, но също така знаеше, че процесът ще започне по-бързо, отколкото му се искаше, а той не можеше да промени нищо. Бръкна в джобовете си, отиде до прозореца и се загледа навън.
— Дявол да го вземе, Диз. Трябва ми помощник. Трябва ми нещо!
— А не те ли чух тази сутрин да казваш на едни репортери, че дори няма да се стигне до процес?
— От нещата, които съм казвал на репортерите, можеш да съставиш научнофантастичен роман. Ще ти хареса.
— Съмнявам се.
— Помагало ми е. Ако прокурорът е достатъчно смахнат, ще прочете във вестника, че съм скрил в ръкава някакво страховито тайно доказателство, което ще го закопае, и на следващата сутрин влиза в залата доста по-сговорчив. Обаче сега… — Фримън млъкна и поклати глава. — Сега налице е Дженифър, оръжието на Дженифър и мотивът на Дженифър. Имам нужда от някой друг, когото да обвиня.
— Знам, Дейвид. — Харди заобиколи бюрото и вдигна няколко листа. — С това се занимавам през цялото време, само че за жалост няма много кандидати. Между другото, не съм тук, за да убия времето. Имах среща с друг клиент. Трябваше да се състои преди петнайсет минути, но господин Франкъл закъснява.
Фримън се обърна.
— Кой е Франкъл?
— Пипнали са го да шофира пиян.
— Онзи с едно и шест промила? — В Калифорния максималното допустимо ниво беше 0.8 промила.
Харди кимна.
— Заяви, че е измислил начин да се отърве.
— Да се отърве? От това? Бих искал да науча как. Можем да забогатеем.
Телефонът иззвъня.
— Сигурно е той. Ще те държа в течение.
Фримън беше до вратата, когато Харди вдигна слушалката. Но не беше господин Франкъл. Беше Сам Бронкмън — негърът от клиниката. Оказа се, че току-що си е спомнил нещо за доктор Лари Уит, което можело да го заинтересува.
Малко по-късно Харди паркира в издължената сянка на клиниката. Излезе от колата и вятърът го блъсна. Протестиращите все още бяха там — същите хора, същото място, същия вятър.