Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Защо ти е било да ровиш? Нали си арестувал заподозряната?
Теръл не се обиди, а се усмихна пленително.
— Ей, аз обичам работата си. Ти каза, че е… съвпадение. Трябва да се провери, какво ще загубиш? При убийство няма излишни доказателства.
Тук всички бяха съгласни. Харди отпи бавно от бирата си. Не желаеше да личи, че е заинтригуван.
— И какво откри?
— Това, което ми каза ти. Няма връзка с Уит.
— Би трябвало да има някаква. Телефонният номер беше на бюрото му.
— Да, това да. Но имах предвид самото убийство. Знаят кой го е извършил или поне така си мислят.
— Е, кой е?
— Някакъв местен главорез. От Лос Анджелес. — Теръл се впусна да разказва. Държеше по бутилка бира във всяка ръка и отпиваше ту от едната, ту от другата. — Крейн е бил един от най-големите антипрофсъюзни дейци на деветдесетте години. Измъквал е някъде към половин милион годишно и винаги е прецаквал дребните хорица. Опитвали са да се организират, а той се е грижел като ги уволнят, да няма последствия за работодателя. Давал им е време да размислят. Те са се страхували от него и са отстъпвали. Казват, че президентът искал да го направи държавен секретар по въпросите на труда, но той отказал, защото не можели да му платят достатъчно.
— Да не би да работи и в Сан Франциско? — попита Глицки с усмивка. — Имам чувството, че и тук пипа някой такъв.
Теръл поклати глава.
— Сигурно е, че не е той.
— Защо са го очистили?
— Ликвидирал е няколко профсъюза… на месарите, на портиерите… дребни риби. Напоследък се е заел с машинистите.
— И това не се е харесало на някоя голяма клечка?
— Така ми се струва. — Теръл вдигна двете празни бутилки. — Не бяха ли по половин литър? — Надигна се и добави: — Така или иначе, свършили са работата чисто. Наели са професионалист. Никакви следи, никакви уличаващи документи. Аз черпя този път.
Тръгна към бара.
— За мен не — провикна се Глицки след него. Все още смучеше бучката лед. — Хитър си. Пускаш го по следата и той души вместо теб, без дори да си дава сметка.
Харди не се усмихна.
— Нали го чу? Обича работата си. — Отпи бира и продължи: — Все пак не ти ли се струва интересно? Две убийства и двама наемни убийци?
Глицки поклати глава.
— Според мен са три убийства и един наемен убиец. Лари Уит, хлапето и онзи тип Крейн.
— Ако държим на точността, убийствата са били четири. И жената на Крейн е сред жертвите.
Ейб не обърна особено внимание на последната реплика.
— Можеш ли да свържеш някой наемен убиец с Лари Уит?
Без отговор.
Глицки се измъкна от стола си, тупна Харди леко по рамото и му пожела приятно прекарване на почивните дни.
20
Основният график на Висшия съд щеше да се разглежда в понеделник, 9:30 сутринта. Беше 19 юли и името на Дженифър бе първо в списъка, забоден на таблото до голямата двойна дървена врата.
Тъй като екстрадирането на Дженифър Уит от Коста Рика бе отразено по телевизията, когато Фримън и Харди влязоха в съдебната зала малко след 9:00 репортерите бяха налице.
Харди знаеше, че Фримън не обича журналистите, но внимаваше това да не проличи — при делата с политическа окраска те можеха да са много полезни. Кандидатът Пауъл също не пропускаше шанс да се представи в благоприятна светлина пред медиите, за да измъкне възможните дивиденти, така че сега представителите на обвинението и защитата разговаряха съвсем добродушно с представителите на пресата в двата края на залата.
Пауъл говореше далеч по-искрено, отколкото преди няколко месеца — вероятно някой го бе учил как да се държи. Жестовете му също не изглеждаха репетирани.
— Вижте какво — говореше той от дълбините на сърцето си, — аз съм привърженик на смъртното наказание. При това дело са налице особени обстоятелства, които, ако бъдат доказани в съда, изискват… просто плачат тъкмо за смъртно наказание. Но, от друга страна, ако видя поне следа от разкаяние, ако обвиняемата признае вината си, дори ако ни призове да проявим милост… прокуратурата не е безчувствена. За мен подсъдимите не са бройки, а живи хора, човешки същества. Този процес не е част от кампанията ми за въвеждане на по-строги наказания. — Той се облегна елегантно на масата и продължи: — Обвиняемата по това дело е решила да рискува. Сметнала е, че може да убие, за да получи пари и да се измъкне безнаказано. Сгрешила е. Сгрешила е много сериозно. Не съм кръвожаден, но ако вината й се докаже, ще искам смъртно наказание. Това е правосъдието и Дженифър Уит сама е отговорна за последствията.
Фримън бе заобиколен от друга група журналисти.
— За нещастие това е типичният начин, по който функционира системата. Самият факт, че вие сте тук, вече ясно показва колко деформирано е всичко. Никой не споменава и дума за тежестта на представените доказателства, а тя е нищожна… смешно нищожна. Никога не би се стигнало дотук, ако за някои хора не беше толкова важно непрекъснато и на всяка цена да виждат имената си в пресата. Възможно е дори да не се стигне до процес, когато изложа аргументите си по надлежния ред.