Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
В тъмната чакалня нямаше никой, а щорите зад гишето бяха спуснати. Харди почувства, че мускулите му се свиват. Беше готов да си тръгне, но нещо го накара да почука по стъклото. След като бе стигнал дотук, нищо не пречеше да провери.
Щорите се раздалечиха, Сам се усмихна през цепката и посочи страничната врата. Харди тръгна натам.
Сам отвори и показа глава като костенурка от черупката си. Хвана Харди за ръката и го поведе.
— Няма никой. Работим до четири и половина, иначе ще висят тук по цял ден и цяла нощ. Няма да повярваш.
Негърът продължи да бърбори, докато влязоха в малко служебно помещение — жълти пластмасови столове, метални маси, автомати за кафе, микровълнова фурна. Седнаха край една от масите.
— Трябваше да си го спомня още като беше тук, само че… — Сам щракна с пръсти във въздуха. — Понякога мозъкът ми хич го няма.
— Това е нормално, Сам. Важното е, че си спомни. Благодаря ти, че се обади.
Сам кимна.
— В неделя. Чете ли във вестника за сенатора, дето не искал дъщеря му да прави аборт? Все едно… Бях при Джейсън… един приятел… зачетох се и изведнъж ми мина през ума… ей така… — Размаха ръце, за да покаже. — Бам и готово.
Харди се усмихна.
— Какво, Сам?
— За доктор Уит. Същата работа.
— Имал е дъщеря?
— Не, не. Няма такова нещо. — Сам протегна ръка и тупна Харди по рамото. — Слушай, друго е, нали искаше нещо лично… Имаше едно момиче, Мелиса Роумън… Та майка й и баща й не даваха да прави аборт… забраниха… Не мога да ги разбера такива хора. — Дълбока въздишка. — Та тя се беше опитала да се оправи сама… да абортира де, само че стана лошо.
— Какво стана?
— Че какво може да стане? — Пак размаха ръце. — Докараха я тук. Случи се доктор Уит. Специалист по женските работи, доброволец… Та той веднага повика линейка, но преди да пристигне, момичето си умря.
— И родителите обвиниха доктор Уит?
Сам кимна.
— Че как иначе? Няма да обвинят себе си я. Трябваше да си го изкарат на някой, а Мелиса си беше отишла, нямаше да е честно да я изкарат виновна, нали? Та се захванаха с доктор Уит. Решиха, че той е виновен за всичко.
Подобно твърдение търпеше критика, но пък звучеше напълно правдоподобно за скърбящото семейство Роумън. Харди се наклони напред.
— И какво направиха? Кога се случи това?
Сам поклати глава, доволен от себе си.
— Днес проверих. Малко преди Деня на благодарността миналата година.
— Месец преди доктор Уит да бъде убит.
— Аха.
— И какво направиха родителите? Заплашиха го със съд? Какво?
Сам разпери ръце с дланите нагоре.
— Не знам всичко. Идваха тук два пъти. Втория път се наложи да повикаме охраната. Малко по-късно доктор Уит каза, че май щял да се откаже от доброволната работа. Много му идвало. Някой беше счупил стъклата на колата му и той беше сигурен, че е Роумън.
— А съобщи ли в полицията за това?
— Не знам.
Имаше законно право да изиска тази информация от Теръл или Глицки. Нещо се бе случило с жертвата само месец преди убийството.
Ако Лари се е оплакал.
— За другото… — продължи Сам, — … дали са го дали под съд или не, не знам. Не съм чул такова нещо, но искам да ти кажа друго. — Харди чакаше. — Ако смяташ да убиваш някого, не го даваш под съд, нали? Може би тъкмо затова не съм чул. Иначе защо чисто и просто не осъдиха клиниката?
Интересен въпрос.
Когато се прибра у дома, нямаше никой и той почувства как пустотата го обзема, как се вселява в него като до болка познатата студена градска мъгла.
Преди да се ожени за Франи бе прекарал в тази къща сам близо десет години и спомените му от онова време не бяха особено приятни — не му липсваше нищо от онзи пропилян период. Тогава къщата беше по-малка — нямаше я пристройката за децата, беше по-тъмно и по-студено. Чисто и просто по-студено.
Тогава се прибираше у дома след смяната в бара или нещо друго и сядаше в кабинета си отзад — сега там беше стаята на Ребека. Взимаше бутилка бира от хладилника, сядаше зад бюрото и четеше на светлината на лампата със зелен абажур, хвърляше стреличките си или чистеше неизползваните си лули. Понякога палеше огъня в камината.
Тогава правеше всичко сам, дори и когато наоколо имаше други хора. Не му бе минавало през ум, че е самотен. Не се чувстваше самотен, беше само сам. Сега си даваше сметка колко се е заблуждавал.
При разговора им сутринта, след срещата му с Дженифър, Франи не беше споменавала, че смята да излиза някъде. Може да бе отишла до магазина, макар че се бяха заредили с продукти за почивните дни.
Не знаеше къде е отишла с децата и въпреки здравия разум, започна да се безпокои. По пътя към къщи бе мислил за Дженифър и Лари, за семейство Роумън и медицинския формуляр, който Лайтнър бе оставил — дали не преднамерено? — на пейката в съда.