Тринадесетият съдебен заседател

Причината? Дейвид Фримън не искаше да има съдружници. Неслучайно беше нарекъл фирмата си „Дейвид Фримън и сътрудници“. Това положение нямаше да се промени.

Не обичаше да поверява работата си на други. Филис знаеше, че не е само това — просто беше неспособен да го прави. Затова, според нея, ситуацията с Дизмъс Харди беше малко необикновена — Харди се бе заел с неща, които Фримън винаги бе вършил сам. Шефът й дори изглеждаше доволен от резултатите. Това бе толкова необичайно за него, че Филис се тревожеше. Чудеше се дали не е болен. Дали би й го казал, ако е.

Не че тя имаше нещо против Харди — беше симпатичен човек. Малко грубоват, хубав, не прекалено слаб. Понякога може би избързваше с шегите, но пък през фирмата бяха минали и твърде много напълно лишени от чувство за хумор негови колеги. Беше й приятно, че край нея има някой, който не се взема чак толкова насериозно.

Фримън й бе наредил да пуска Харди при него винаги, когато той поиска. Разбира се, формално Дизмъс не беше „сътрудник“, дори не и консултант. Просто държеше кабинет под наем. Влизаше и излизаше когато си поиска и изглежда й имаше доверие. Естествено, можеше да й се довери, въпреки че в началото, когато Дейвид бе предложил да я използва като своя секретарка, тя не бе останала очарована. Но и този проблем се бе загладил. Кабинетът на Харди беше на четвъртия етаж и бе свързан с нея с интерком, но той рядко го използваше.

Във всеки случай за нея беше недопустимо да му даде каквато и да било информация, преди да се посъветва с Дейвид. Сега шефът й — за нея Фримън винаги щеше да си остане „шефът“ — беше в съда, а Дизмъс Харди искаше да знае кой е насочил Дженифър Уит към тяхната фирма. Филис бе смятала, че вече знае. Е, не било кой знае какво — Харди бе тръгнал нагоре по стълбата, после се бе сетил и се бе върнал при нея.

Дженифър Уит беше клиентка на Дейвид — тук нямаше никакво съмнение, — макар че тя си спомняше как в началото шефът й бе наредил да изпрати в затвора при нея Харди. Така или иначе, след трийсет и две години във фирмата Филис бе научила, че в тяхната работа информацията е най-ценната монета и че с нея може да разполага само този, който трябва.

— Мина ми през ум — обясни Харди, — че научих какво ли не за тази жена, а дори не знам как е дошла при нас. Първия път, когато отидох при нея, ме взе за Дейвид… значи не е познавала и него, нали?

Филис се усмихна и намести очилата си.

— Не попита ли нея?

Той се облегна на бюрото й.

— Доколкото си спомням, спомена нещо за адвокатите на мъжа си, но нямам представа кои са те.

— Не иска да ти каже, така ли?

— Ще ми каже, ако отида до съдебната палата, платя четири долара за паркинг, вляза в най-бавния асансьор в Америка и се оставя надзирателките да ме опипат, за да ме пуснат. После трябва да изчакам петнайсет минути, за да я доведат и чак тогава да я попитам. — Надяваше се да я очарова и донякъде успя. Но Филис не му каза нищо. Усмихна се и добави: — Филис, ти саботираш дейността ми, убеден съм в това.