Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— Извинявай, Сюзан. Не исках да прозвучи така. Виж какво, за всеки случай не давай на никого истинското си име и телефонния номер, чу ли? Така ще съм по-спокоен.
— Не се безпокой. Псевдонимът ми ще е… Барбара Коен.
— Барбара Коен?
— Измислих го току-що.
— Добре, Барбара, наслука.
— Ако е жива, ще я открия.
Оставих слушалката, понечих да се върна назад и изведнъж осъзнах.
Ако е жива, ще я открия.
Точно това е първият въпрос, нали така? И ако Грийн не е бил сигурен, вероятно би почнал най-напред от смъртните актове. Според телефонния указател Общинският граждански регистър се намираше на Уърт Стрийт 125 — в Градската здравна служба, близо до втората телефонна кабина.
Върнах се при масата на таксиметровите шофьори. Всички слушаха напрегнато, докато шефът им говореше тихо и пишеше нещо върху лист хартия. Когато ме забеляза, лидерът млъкна и преобърна листа.
— Здравейте, мистър — каза той. — Искате ли такси днес? Искате ли Гамал?
— Днес искам две таксита — казах аз.
— Две таксита — повтори той. — Едното сега, другото после.
— Не, и двете сега. Едното да ме вози, другото да кара отзад.
— Защо, мистър?
— Искам да разбера дали ме следят.
Водачът се озърна наоколо, за да види какво смятат другите, после попита.
— Неприятности ли имате, мистър? С полицията може би?
— Не с полицията, но може да имам неприятности. Готов съм да платя за помощта.
— С израелците ли?
— Не, както ви казах, човекът не беше от Израел. Израелците нямат нищо общо. Дълго е за обясняване, но жена му много се тревожи.
Един мъж на средна възраст по бяла риза с къси ръкави каза нещо на арабски и всички заговориха едновременно. Водачът прехвърляше поглед от човек на човек, а разговорът ставаше все по-оживен. Първият шофьор заговори по-шумно от останалите и те замлъкнаха един по един. Когато онзи приключи, всички погледнаха въпросително лидера.
— Гамал ще ви вози — обяви той. — Вие сте негов клиент. Две таксита ще карат след вас.
— Две ли?
— Много е трудно с едно. Ще дойдем аз и Набил.
Той посочи гръмогласния шофьор. Другите кимнаха одобрително; решението не подлежеше на обсъждане.
— Колко? — попитах аз.
— Един час. По петдесет долара на такси. — Водачът извади клетъчен телефон от джоба на ризата си и набра номер. След кратък разговор на арабски ме попита: — Къде искате да отидете?
— В центъра. Уърт Стрийт.
Той каза нещо по телефона и го прибра в джоба си.
— Десет минути.
Заех се със закуската, хвърляйки погледи през прозореца. Не забелязах нищо подозрително — нито паркирани коли, нито хора с вестници в някой сенчест вход. Започнах да се чувствам глупак, че прахосвам така парите си. Водачът и Набил минаха покрай мен. Набил държеше малък фотоапарат с телеобектив.
— Може да направим снимки — каза водачът и ми протегна ръка. — Аз съм Сайед.
Набил повдигна апарата.
— Фотограф човек — каза с усмивка той, като се посочи с пръст.
Двамата седнаха в такситата и потеглиха. След малко Гамал спря до тротоара и аз излязох навън.
— Такси, мистър? — попита той с широка усмивка.
Качих се и потеглихме сред облак прах на запад към Десето Авеню, после на север, после обратно на изток към Девето. Когато го наближихме, дори намалихме скорост и изпуснахме зелен светофар, за да позволим на един камион да мине на заден ход към рампа за разтоварване. Това бе буквално нечувано за нюйоркското автомобилно движение и явно се вършеше с тактическата цел да даде на съюзниците ни време за заемане на позиция. Така и излезе — няколко минути по-късно минахме по Девето Авеню и на пет пресечки след закусвалнята задминахме Сайед и Набил. Гамал заговори по радиостанцията и незабавно получи отговор от двамата.
С откъслечни разговори на арабски и английски продължихме сред натовареното движение към центъра. Завихме на запад, после на юг, после пак на запад. Гамал се движеше на зигзаг — нещо нормално за такси, опитващо се да стигне навреме до някоя точка в Манхатън, и същевременно идеален начин да провериш дали те следят. Близо до Канал Стрийт Набил ни изпрати по радиото дълга тирада на арабски. Гамал му отговори и почна да се озърта към предното и страничното огледало.
— Следят ни, сър — каза той. От радиото долетя думата „форд“ и Гамал повтори: — Форд.
Светофарът отпред светна червено.
Докато чакахме, Гамал не откъсваше поглед от страничното огледало. Аз потисках желанието да се озърна. Светна зелено и пак потеглихме. Раздаде се ново съобщение на арабски, този път от Сайед.
— Има и втора кола — каза Гамал.
— Две коли ли ни следят? — попитах аз.