Гробище за домашни любимци

Фактът, че бе изранил ръцете си до кръв, докато е бил в почти сомнамбуличен транс, бе най-малката беда. По-страшното беше, че би могъл да се пребие, докато изкачваше преградата от мъртви дървета. Всъщност и двамата с Джъд можеха да загинат. Едва ли можеше да окачестви поведението си като нормално, но в умората си предпочиташе да припише странната си постъпка на объркването и мъката, породени от смъртта на любимото на цялото семейство животно.

И ето, че отново се намираха близо до домовете си.

Двамата крачеха мълчаливо и спряха едва на алеята зад къщата на Луис. Вятърът продължаваше да стене и от време на време надаваше силен вой. Луис безмълвно подаде лопатата на Джъд.

— По-добре да се прибирам — най-сетне продума старецът. — Луела Бисон или Рути Пъркинс ще докарат Норма вкъщи и тя ще се чуди къде съм.

— Имаш ли часовник? — попита Луис. Бе изненадан, че Норма още не се е прибрала; тялото му бе натежало от умора и му се струваше, че минава полунощ.

— О, да — отвърна старецът. — Винаги го нося — разделям се с него само когато се събличам.

Той бръкна в джоба на панталоните си и отвори гравираната капачка на часовника.

— Минава осем и половина — извести Джъд и щракна капачката.

— Какво? — смаяно запита лекарят. — Сигурен ли си?

— А според теб колко е часът? — попита старецът.

— Мислех, че е много по-късно.

— Е, до утре, Луис — изрече Джъд и понечи да си тръгне.

— Джъд?

Той се извърна и въпросително го изгледа.

— Джъд, какво направихме тази нощ?

— Погребахме котарака на дъщеря ти.

— И това ли е всичко?

— Какво друго? — попита Джъд. — Добро момче си Луис, но задаваш прекалено много въпроси. Понякога човек прави нещо само защото дълбоко в сърцето съзнава, че е необходимо. Но понякога същият този човек свършва работата си, а след това чувства угризение на съвестта, задава излишни въпроси и има смущения в храносмилането (само че те не са в стомаха, а в главата му). И ето, че започва да се пита дали не е сгрешил. Досещаш ли се какво искам да кажа?

— Да — отвърна Луис и си помисли, че навярно старецът е прочел мислите му, докато крачеха из полето по посока на дома му.

— Той не се досеща, че трябва да попита сърцето си, за да преодолее съмненията си — продължи Джъд, докато настойчиво се взираше в лицето на лекаря. — А ти как смяташ, Луис?

— Мисля, че може би имаш право — бавно отвърна Луис.

— А когато човек таи някаква тайна в сърцето си, не бива да я раздразва, нали?

— Ами…

— Точно така — възкликна старецът, сякаш Луис се бе съгласил с него. — Не бива.

И продължи със спокоен, уверен и неумолим глас, от който Луис го побиваха тръпки.

— Има тайни, които никога не трябва да се разкриват. Казват, че жените по-добре умеят да пазят тайни и сигурно е вярно, но всяка жена, която поне малко познава живота, ще потвърди, че никога не е надниквала в мъжкото сърце. Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис — също като земята в старото гробище на микмаките — скалите са току под пръстта. Мъжът засажда каквото може… и се грижи за него.