Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Чувствате ли го? Чувствате ли?
Роланд кимна. Еди също.
— Сюз? — попита момчето.
— Това е почти най-прекрасното нещо на света.
„Почти“ — помисли си Роланд. — „Почти“. Не му убягна и когато Сузана вдигна ръка и погали леко корема си.
Афишите, които Джейк си спомняше — Оливия Нютън Джон в „Рейдио мюзик“, Дж. Гордън Лиди и „Гортс“ в някакво заведение на име „Меркюри лаундж“, филм на ужасите със заглавие „Войната на зомбитата“, табелка „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Но…
— Не е същото — заяви той и посочи един надпис с розов спрей на стената. — Цветът и почеркът са същите, но преди имаше стихче за Костенурката: „Огромна КОСТЕНУРКА на корубата си носи земята.“ И нещо за Пътя на Лъча. Еди се приближи и прочете:
— „О, СУЗАНА МИА, психарката проклета, на ЮГ ще се паркира през 99-а.“ — Обърна се към Сузана: — Какво означава това? Имаш ли представа, Сюз?
Тя поклати глава. Очите и изглеждаха много големи Уплашени, помисли си Роланд. Но коя жена бе уплашена? Не можеше да определи. Знаеше само, че Одета Сузана Холмс бе разделена от самото си раждане, а това „миа“ подозрително напомняше за Мия. Тананикането зад оградата затрудняваше мисълта му. Искаше му се незабавно да отиде при източника на музиката. Копнееше за него, както умиращ от жажда копнее за глътка вода.
— Хайде — подкани ги Джейк. — Да прескочим. Лесно е.
Сузана сведе очи към мръсните си боси крака и отстъпи крачка.
— Не — заяви. — Не мога. Поне не без обувки.
Звучеше правдоподобно, но Роланд подозираше, че има и друга причина. Мия не искаше да прескочи. Тя чувстваше, че от другата страна дебне опасност. За нея и бебето. За миг му се прииска да я принуди, да остави розата да се погрижи за нещото, растящо в нея, и новата и самоличност, толкова силна, че Сузана се бе появила тук с краката на Мия.
„Не, Роланд — прозвуча в главата му гласът на Алан. — Не е тук времето и мястото.“
— Ще остана с нея — предложи Джейк.
В гласа му личеше огромно съжаление и колебание и Роланд изпита силна обич към момчето, което веднъж бе оставил да загине. Гласът зад оградата ги викаше с любов и на Стрелеца му се стори, че дочува и думи на прошка.
— Не — отсече Сузана. — Върви, сладурче. Ще се справя. — Усмихна се. — Аз също познавам този град. Мога да се грижа за себе си. Освен това… — Зашепна, сякаш споделяше голяма тайна: — Струва ми се, че сме невидими.
Еди отново я изгледа изпитателно, сякаш се питаше как бе възможно да не иска да ги придружи, но този път Роланд не се разтревожи. Тайната на Мия засега щеше да остане скрита; повикът на розата бе твърде силен и не позволяваше на Еди да мисли за нищо друго. Той отчаяно искаше да я види.
— Не бива да се разделяме — неохотно рече той. — За да не се загубим. Ти сам го каза, Роланд.
— На какво разстояние е розата, Джейк? — попита Стрелеца. Трудно му бе да говори под звуците на мелодията.
— Приблизително в средата на парцела е. На трийсетина метра оттук.
— Щом чуем камбаните, всички се втурваме насам. Ясно?
— Ясно — съгласи се Еди. — Всички, заедно с Ко — допълни Джейк.
— Не, Ко ще остане със Сузана.
Джейк се намръщи. Роланд не беше очаквал да се възпротиви.
— Джейк, Ко няма обувки. Ти сам каза, че имало счупени стъкла.
— Дааа… — неохотно потвърди момчето; коленичи и се вгледа в златистите очи на животинчето. — Стой със Сузана, Ко.
— Ко! Окей!
Джейк се изправи, обърна се към Роланд и кимна.
— Сюз? Сигурна ли си? — отново попита Еди.
— Да.
В гласа и не личеше никакво колебание. Роланд бе почти сигурен, че Мия е установила пълен контрол. Почти. Дори сега не беше сигурен. Тананикането на розата не му позволяваше да мисли логично… просто създаваше усещането, че всичко ще е наред.
Еди кимна, целуна я и пристъпи към оградата със странното стихче: „О, СУЗАНА МИА, психарката проклета.“ Направи столче с ръце, Джейк стъпи в него и след миг беше от другата страна.
— Ейк! — изкрещя Ко, сетне се умълча, послушно приседнал до босите крака на Сузана.
— Ти си следващият, Еди — каза Роланд.
Направи столче с ръце, но Еди просто се хвана за оградата и се прехвърли. Наркоманът, който Роланд бе срещнал на летище „Кенеди“, никога не би направил така.
— Стойте тук и не мърдайте. И двамата — заръча Роланд.
— Слушам — отвърна Сузана и почеса Ко по меката козина. — Нали, приятел?
— Окей!
— Отивай да видиш розата, Роланд, докато още можеш.
Роланд я изгледа колебливо, после се хвана за оградата и прескочи, оставяйки Сузана и Ко сами на най-съдбовния уличен ъгъл в цялата вселена.
Започнаха да се случват странни неща.