За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Един от любимите ми ресторанти в Ню Йорк е снекбарът „Палм Ту“ на Второ авеню. Ако реша да разиграя дадена сцена в „Палм Ту“, знам точно за какво говоря, понеже съм бил там много пъти. Преди да започна да пиша, си давам малко време да извикам мястото в паметта си, за да го виждам пред вътрешния си поглед… колкото по-често се използва този поглед, толкова по-остър става. Аз го наричам духовно или трето око, защото този израз е широко разпространен, но всъщност искам да отворя всичките си сетива. Това преравяне на паметта трябва да е кратко, но интензивно, един вид хипноза. И както при всяка хипноза ще забележите, че колкото по-често опитвате, толкова по-лесно става.
Първите четири неща, които ми хрумват, като мисля за „Палм Ту“, са: 1) Тъмнината на бара в контраст с огледалото зад него, което улавя и отразява уличната светлина; 2) Стърготините по пода; 3) Забавните карикатури по стените; 4) Миризмата на стек и риба от кухнята.
Ако помисля повече, положително ще се сетя за повече неща (а което не си спомням, просто ще го измисля — при визуализирането истината и измислицата се преплитат), но всъщност не е необходимо. В края на краищата не сме отишли да разглеждаме Тадж Махал и аз не се каня да ви продавам заведението. Важно е също да помните, че така или иначе не става дума за мястото, а за историята — винаги става дума за историята. Не е в мой (нито във ваш) интерес да се скитам из дебрите на описанието, само защото е по-лесно. На огъня се пържи и друга риба (или стек).
Като се позоваваме на цялата тази информация, сега ще разгледаме един откъс, в който героят ни влиза в „Палм Ту“:
Един слънчев летен следобед, в четири без четвърт, таксито спря пред „Палм Ту“. Били се разплати с шофьора, слезе на тротоара и бързо се огледа за Мартин. Не се мяркаше никъде. Доволен, Били влезе в бара.
След ярката горещина на Второ авеню „Палм Ту“ беше тъмен като пещера. Огледалото зад тезгяха улавяше ослепителната светлина от улицата и блещукаше в полумрака като мираж. За момент Били не виждаше нищо друго освен него, после очите му привикнаха с тъмнината. На бара седяха няколко самотни пиячи. Зад тях келнерът — с разхлабена вратовръзка и навити ръкави на ризата, така че се виждаха косматите му ръце, разговаряше с бармана. На пода още имаше поръсени стърготини, забеляза Били, все едно се намираха в някоя нелегална кръчма от двайсетте години, а не в ресторант от края на века, където не беше позволено да се пуши, камо ли да се плюе сдъвкан тютюн на земята. А стените, чак до тавана, все още бяха покрити безразборно с карикатури — местни корумпирани политици, отдавна пенсионирани или пропили се до смърт вестникари, знаменитости, които ти е трудно да познаеш. Ухаеше на стек и пържен лук. Всичко си беше по старому.
Келнерът пристъпи напред:
— Мога ли да ви помогна, сър? Не сервираме вече преди шест, но барът…
— Търся Ричи Мартин — каза Били.
Пристигането на Били е разказ — или действие, ако предпочитате думата. След като пристъпва прага на ресторанта, следва чисто описание. Успях да побера почти всички подробности, които се сетих, когато извиках в паметта си образа на истинския „Палм Ту“. Обогатих ги с още малко незначителни факти — например келнерът е добро хрумване, струва ми се; харесва ми разхлабената вратовръзка, навитите ръкави и косматите ръце. Също като снимка. Пропуснах единствено миризмата на риба, и то само защото мирисът на лук бе по-силен.
С едно съвсем дребно действие същинската история продължава (келнерът пристъпва напред и излиза на сцената), после идва и диалогът. Междувременно сме си представили ясно мястото. Бих могъл да прибавя още безброй детайли: теснотата на помещението, Тони Бенет звучи от уредбата, стикер на „Янките“ на касата — но какъв е смисълът? Когато става дума за оформлението и описанието на декора, обикновеното ядене върши работа като празничната гощавка. Това което искам да разберем, е дали Били намира Ричи Мартин — нали за да прочетем тази история сме се бръкнали с двайсет и четири гущера. Повече информация за ресторанта само би забавила темпото на повествованието и може би толкова би ни раздразнила, че магията на добрата проза ще се развали. Когато читателят захвърля книгата, защото му е „доскучала“, причината често се крие в това, че авторът, въодушевен от умението си да описва, е забравил голямата си цел — а именно, топката непрекъснато да е в играта. Ако читателят пожелае да научи повече за „Палм Ту“, отколкото е казано по-горе, той може или да го посети при следващото си идване в Ню Йорк, или да поиска да му изпратят рекламна листовка. Вече изхабих достатъчно мастило, за да му покажа, че ресторантът ще бъде важен декор в моята история. Ако не се окаже така, при новата чернова ще съкратя описанието с няколко реда. Разбира се, мога да го запазя и в този вид с оправданието, че е добро; то би следвало да е добро, ако ми плащаха за това. Обаче не ми плащат да се опивам от собствените си думи.