Градът на мрака

В този момент в главата на младежа нахлуха хиляди мисли, хиляди въпроси, които се нуждаеха от отговор, но само един стоеше пред всички останали като горчива буца, заседнала в гърлото му.

— Къде е бил Закнафейн през тази нощ? — попита той.

— В параклиса, разбира се. При жриците на дома ДеВир — отвърна му Виерна. — Закнафейн се справя с тези задачи отлично.

Дризт се олюля — не можеше да повярва на думите й. Знаеше, че Зак е убивал мрачни елфи, че е убивал жрици на Лот, но си мислеше, че е бил принуден да го стори, че е било при самозащита.

— А ти трябва да се отнасяш с повече уважение към своя брат. Да вадиш оръжие на Дайнин?! — сгълчи го сестра му. — Той ти спаси живота!

— Ти знаеш? — подсмихна се първият син и изгледа учителката с любопитство.

— Аз и ти бяхме свързани през онази нощ — припомни му Виерна. — Разбира се, че знам.

— За какво говориш? — попита Дризт и почти се страхуваше да чуе отговора.

— Ти трябваше да си третият син в семейството — обясни му тя. — Третият жив син.

— Научих за брат ми Нал… — името заседна на гърлото му, когато младият До’Урден започна да проумява. Всичко, което знаеше за Налфейн бе, че е бил убит от друг мрачен елф.

— В Арах-Тинилит ще ви научат, че по обичая третите синове се принасят в жертва на Лот — продължи Виерна. — Ти също беше обещан, но в нощта, когато се роди — в нощта, в която нападнахме ДеВир — Дайнин стори необходимото, за да заеме поста на първи син на До’Урден — тя хвърли закачлив поглед към своя брат, изправил се с гордо скръстени ръце, и му се усмихна. — Вече мога да говоря за това — каза тя, а той й кимна в съгласие. — То се случи много отдавна и няма да накажат Дайнин за действията му.

— Не разбирам какво ми казваш — настояваше Дризт, целият обзет от паника. — Какво е сторил Дайнин?

— Заби меча си в гърба на Налфейн — каза Виерна без дори да трепне.

На Дризт започна да му прилошава. Жертвоприношения? Убийства? Изтребването на цяло семейство, дори и на децата? За какво говореха неговите близки?

— Отнасяй се с уважение към своя брат — повтори тя. — Дължиш му живота си.

После се обърна към двамата, а в погледа й се четеше такава злоба, че Дризт се разтрепери, а Дайнин загуби самоувереността си:

— Предупреждавам ви — може би ни очаква война. Така че, ако някой от вас отново нападне другия, гневът на четири върховни жрици — вашите сестри и матрона Малис — ще се стовари над безполезните ви души!

Сигурна, че заплахата й е подействала, тя се обърна и напусна стаята.

— Аз ще си вървя — прошепна Дризт. Искаше му се да се скрие в някое тъмно ъгълче.

— Ще си вървиш, когато ти наредя! — кресна му Дайнин. — Запомни къде ти е мястото, Дризт До’Урден, в Академията и в семейството.

— Както теб ли, когато си постъпил така с Налфейн?

— Битката срещу ДеВир беше спечелена — отвърна Дайнин, без да го нагрубява. — Постъпката ми не изложи на риск моето семейство.

Поредната вълна от отвращение заля Дризт. Стори му се, че подът се издига нагоре и иска да го погълне, и дори се надяваше това наистина да се случи.