Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
— Трябва да вземем малко надясно.
Не виждах нито един от ориентирите, които ползваше или се опитваше да ми посочи — за мен те бяха само тъмни масиви, петна, зле осветени от бледите звезди. След около половин час той посочи вляво от нас, където върху една могила се виждаше самотна светлинка, и каза:
— Тази нощ в Уолкот има някой. Може да е пекарят, ако е станал рано. — Обърна се към мен и видях, че на лицето му е грейнала усмивка. — Знаеш ли, родил съм се само на миля оттук. Хайде, момче, не задрямвай. Тези места не са чак толкова безопасни.
И продължихме, хълм след хълм и долина след долина. Зората превърна хоризонта в сивкава мараня и едва тогава долових мириса на океана. Призори изкачихме поредния хълм и долу пред нас се показа сгушено малкото селце Фордж. Бедно рибарско селище, чието единствено предимство бе удобното пристанище, но само при слабо вълнение. През останалото време корабите хвърляха котва навътре в морето и връзката с брега се осъществяваше с лодки. Единственото, което можеше да предложи селцето за търговия, беше желязна руда. Не очаквах да видя кипящ от живот град, но не бях подготвен за димящите развалини на разхвърляните покрай брега къщурки. Чуваше се самотно мучене на крава. Няколко изоставени рибарски ладии се полюшваха край брега, мачтите им стърчаха като мъртви дървета.
Утрото озари обезлюдените улици.
— Къде са хората? — попитах изплашено.
— Мъртви, взети за заложници или скрити в гората — отвърна Сенч. Оглеждаше селото напрегнато. Останах изненадан, когато видях на лицето му и зле спотаена болка. Той забеляза, че го гледам, и каза шепнешком:
— Не знаеш какво е когато хората са ти скъпи и започваш да си мислиш, че ти си виновен за сполетялото ги бедствие… ще го разбереш, когато пораснеш. Това е в кръвта… — Той отпусна юздите и конят му заслиза надолу. Спуснахме се по хълма и се озовахме в селцето.
Бавното и предпазливо напредване по улиците бе единствената предпазна мярка, взета от Сенч. Бяхме само двама, невъоръжени, на уморени коне, без да знаем какви опасности можеха да ни дебнат в селцето.
— Кораба го няма, момче. Напуснал е залива, а това е още една загадка. Тук има подводни скали и скрити течения. Откъде са узнали за тях, хайде кажи ми? И защо са нападнали точно това селце? За да отнесат рудата? Много по-лесно е да причакат някой търговски кораб. В това няма никаква логика, момче. Абсолютно никаква логика.
Земята беше покрита с роса. Из въздуха се носеше миризмата на изгоряло. Някои от къщите все още димяха. Тук-там се виждаха купчини изхвърлена покъщнина, но не знаех дали са я изхвърлили собствениците, за да спасят каквото могат, или безогледното плячкосващите пирати. Сандъче за сол без капака, топ окалян зелен плат, обувка, строшен стол: всичко това само засилваше усещането за разруха и отчаяние. Потръпнах от ужас.
— Закъснели сме — тихо каза Сенч, дръпна юздите и конят му закова на място. Сажда спря сама.
— Какво? — попитах глупаво.
— Заложниците. Върнали са ги.
— Къде?
Сенч ме погледна, сякаш бях глупак или безумец.
— Ето там. В руините на онази къща.
Трудно ми е да обясня какво се случи с мен през следващите няколко минути. Толкова много неща станаха едновременно. Погледнах и видях група хора на различна възраст и от различен пол зад обгорелите стени на някакъв срутен дюкян. Шепнеха си приглушено, докато ровичкаха из останките. Носеха ужасно парцаливи дрехи, но това, изглежда, не им правеше никакво впечатление. Изведнъж две жени едновременно откриха опушен очукан чайник, задърпаха го за дръжката и без да го изпускат, взеха да се налагат със свободните си ръце, като всяка се опитваше да причини колкото се може повече болка и вреда на другата. Приличаха ми на гарги, които се бият за парче сирене. Крещяха истерично, наричаха се с най-отвратителни имена и не спираха да дърпат чайника. Останалите дрипльовци не им обръщаха внимание, погълнати от разграбването.
Това беше странно поведение за хора, живели заедно в малко селце. Чувал бях, че след набези селяните се сплотявали още повече, помагали си при възстановяването на разрушените къщи и дори отделяли от залъка си, за да помогнат на изпадналите в беда. Ала тези тук не изглеждаха особено потресени от загубата на домовете и близките си. Вместо това бяха готови да се сбият за всяка, дори най-жалката вещ, изровена от руините. Изводът бе твърде страшен, за да го приема. Опитах да се пресегна към тях, но не долових нищо. Не ги бях видял, нито чул, докато Сенч не ми ги показа. Сигурно щях да ги подмина, но спрях и погледнах Сенч, който клатеше озадачено глава.
— Какво им е станало? — прошепна той. — Какво са направили с тях?