Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
— Кой?
— Това вече е уредено. Та значи правнучка й ще й носи храна и всичко, от което се нуждае. Наблегни на това, че лейди Дайми има нужда от пълен покой. Хайде, тръгвай.
Излязох и за своя изненада се държах доста убедително. Съдържателят ми обеща, че ще направи всичко, както е наредено, само и само щедрата лейди Дайми да се оправи.
Върнах се в стаята и затворих грижливо вратата зад себе си. Сенч пусна резето и постави нова свещ в свещника. След това разгъна на масата малка карта. Забелязах, че е облечен за езда — ботуши, тесен клин, кафтан и наметало. Изглеждаше ми променен, енергичен и решителен. Зачудих се дали старецът с халат не е само поза. Той ме погледна и за миг бях готов да се закълна, че срещу мен стои изправен войнът Искрен. Но той не ме остави да се чудя дълго.
— Ще трябва да оставим Келвар и Искрен сами да уреждат противоречията си. Двамата с теб имаме важна задача другаде. Тази нощ получих вест. Пиратите с алените кораби са ударили съвсем близо, ето тук, във Фордж. Никога досега не са нападали в такава близост до Бъкип. Това е не само оскърбление, но и истинска заплаха. При това в момент, когато Искрен е в Нитбей. Не ми казвай, че те не са го знаели. Но и това не е всичко. Взели са заложници и са ги отвели на корабите си. А след това пратили вест до Бъкип, до самия крал Умен. Искат злато, много злато, или заплашват да върнат заложниците в селото.
— Да не искаш да кажеш, че заплашват да ги убият, ако не получат златото?
— Не. — Сенч поклати ядосано глава. — Не, посланието е било съвсем ясно. Ако получат откупа, ще ги убият. В противен случай ще ги освободят. Вестоносецът от Фордж каза, че жена му и единственият му син са сред заложниците. Настояваше, че е предал заплахата дословно.
— Тогава къде е проблемът? Не разбирам.
— Аз също, но само на пръв поглед. Мъжът, който отнесъл вестта на Умен, треперел от ужас. Не могъл да обясни причината, нито да каже дали златото трябва да бъде платено, или не. Разказвал само, отново и отново, как се усмихвал капитанът, докато обявявал ултиматума си, и как останалите моряци се превивали от смях. — Тъй че, момчето ми, двамата с теб ще трябва да идем на място — въздъхна той. — Още сега. Преди кралят да вземе официално решение, преди Искрен да узнае. Погледни тук. Това е пътят, по който дойдохме. Виждаш ли как следва извивките на брега? А това тук е по-пряк път. Не става за каруци, но конници могат да минат, достатъчно широко е. Ето тук ще ни чака лодка — като пресечем залива с кораб, ще спестим много мили път. Ще слезем ето тук и право към Фордж.
Разглеждах картата. Фордж беше на север от Бъкип. Питах се колко време е било необходимо на вестоносеца да стигне дотук и дали пиратите вече не са изпълнили заканата си. Но нямаше време за двоумене.
— А твоят кон?
— Всичко е уредено — от човека, който донесе съобщението. Хайде, размърдай се.
— Момент — спрях го аз, въпреки че той се намръщи. — Трябва да те попитам нещо. Защо дойде тук? Защото не ми вярваше ли?
— Умен въпрос. Не. Дойдох да усетя настроението в града, както от теб се искаше да го направиш в двореца. Понякога от уличния търговец също става мъдър съветник на краля. Е, ще тръгваме ли вече?
И тръгнахме. Излязохме през задния вход и морето се ширна вдясно от нас. Долавях нетърпението на Сенч, но той поддържаше равномерно темпо, докато се намирахме в пределите на града. Щом и последната светлинка остана зад нас, пришпорихме конете. Сенч водеше и аз останах изненадан от това колко умело язди и как бързо се ориентира в тъмнината. Ако не беше пълната луна, едва ли щях да успея да го следвам.
Никога няма да забравя тази нощна езда. Само на най-опасните места забавяхме ход и дори слизахме от конете, за да ги поведем. На зазоряване спряхме да се подкрепим — моят учител предвидливо бе взел храна. Намирахме се на върха на обрасъл с гора хълм и виждахме съвсем малка част от небето. Чувах тътена на океана, дори усещах мириса му, но не го виждах. Пътеката, по която яздехме, почти се губеше сред ниските шубраци. Сега, когато не препускахме, можех да чуя звуците на гората около нас. Птичи песни, шумолене на животинчета в тревата. Сенч се беше облегнал на един дънер. Отпи от мяха с вода, след това и една малка глътка от манерката с бренди. Личеше, че е уморен, дневната светлина разкриваше с болезнена искреност истинската му възраст. Зачудих се дали ще издържи до края на това бясно препускане, или ще припадне.