Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
— Не се безпокой за мен — каза той, сякаш прочел мислите ми. — И друг път ми се е налагало да се справям с подобни задачи, при това без да мигна дни наред. Освен това разполагаме поне с пет или шест часа почивка на кораба, стига морето да е спокойно. Тогава ще посъберем сили. Да тръгваме, момче.
След два часа пътеката се раздвои и отново избрахме по-обраслото отклонение. Съвсем скоро след това се наложи да лягам върху шията на Сажда, за да премина под ниските клони на дърветата. Пътеката се разкаля, на всичко отгоре се появиха досадни мухи, които не даваха покой на конете и се провираха в дрехите ни, жадни за запотената ни плът. Бяха толкова много, че когато реших да извикам на Сенч дали не сме сбъркали пътя, едва не се задавих с няколко от тях.
По обед излязохме на един обветрен хълм, който бе почти открит. Отново видях океана. Вятърът откъм морето охлади заморените коне и прогони насекомите. Истинско удоволствие бе отново да седя изправен в седлото. Пътеката беше достатъчно широка, за да мога да яздя до Сенч. На яркото слънце белезите по кожата му приличаха на едри синини от удари. Той забеляза, че го гледам, и се намръщи.
— Докладвай ми, вместо да ме зяпаш като някакъв селски идиот!
Не беше никак лесно да следя пътя и същевременно да се обръщам към него, но докато говорех и разделях вниманието си между двете, на няколко пъти чух развълнуваното му сумтене. Най-сетне приключих с доклада и той поклати глава.
— Късмет. И ти си късметлия като баща ти. Твоята кухненска дипломация може да се окаже достатъчна, за да промени положението, ако само това е била причината. Слуховете, които чух, го потвърждават. Келвар беше достоен човек преди да започнат тези дребни дрязги и може би отново ще възвърне предишното си положение. — Той неочаквано въздъхна. — Жалко само, че трябваше да се разкарва и принцът. Но сега не това е важното. Проклятие! Да знаех само как пиратите от алените кораби са се прокраднали покрай стражевите кули, без никой да ги забележи! И откъде са узнали, че Бъкип е в Нитбей? Дали въобще го знаят? Или и на тях им е проработил късметът? Какво означава този странен ултиматум? Заплаха ли е, или само подигравка?
Известно време той яздеше умислено, после продължи:
— Да знаех само какво смята да предприеме кралят! — Още не беше решил, когато ми изпрати вестоносеца. Току-виж, докато стигнем до Фордж, всичко да бъде уредено. Интересно какво послание е пратил чрез Умението на Искрен? Разправят, че в миналото, когато много повече хора владеели Умението, за всеки войник било достатъчно да напрегне сетива, за да узнае какво мисли неговият водач. Но нищо чудно това да е само легенда. В наше време много малко хора познават Умението. Крал Щедър пръв решил да ограничи разпространението му. Да го запази в тайна, като елитно средство, до което да се прибягва само когато е необходимо. Така са разсъждавали тогава. Никога не съм разбирал подобна логика. Какво ще стане, ако някога решат същото за добрите стрелци с лъкове или за морските навигатори? Е, съгласен съм, че ореолът на тайнственост може да издигне авторитета на водача сред хората му… чувал съм да говорят за крал Умен например, че можел да разчита мислите на подчинените си, стига да пожелае. Да, такива неща си разправят войниците.
Отначало помислих, че Сенч е разтревожен или дори ядосан. Не бях го чувал да мърмори толкова дълго. Едва не падна от седлото, когато през пътеката претича една катерица и конят се подплаши. Пресегнах се и хванах юздите.
— Добре ли си? Какво има?
Той поклати глава.
— Нищо. Ще се оправя, когато стигнем лодката. Не бива да спираме. Съвсем близо сме вече. — Бледата му кожа бе придобила сивкав оттенък и забелязах, че се полюшва в седлото.
— Да си починем малко — почти му се примолих.
— Ще изпуснем отлива. А и почивката няма да ми помогне. Трябва да продължаваме. Довери ми се, момчето ми — добави той задъхано. — Познавам си възможностите и не съм толкова глупав, че да ги надхвърлям.
Така че продължихме. Стараех се да яздя по-близо до него за да му се притека на помощ, ако се наложи. Шумът на прибоя се усилваше, а пътеката ставаше все по-стръмна. Скоро се озовах отпред и трябваше да водя.
Излязохме от шубрака и се озовахме на тесен пясъчен бряг.
— Слава на Еда, тук са — прошепна зад гърба ми Сенч. Видях малка лодка, полюшваща се до брега, недалеч от нас. Един от мъжете до нея ни забеляза и размаха шапката си.
Когато се приближихме, Сенч ме остави при конете и се качи на лодката. Не горях от желание да се кача и аз. Опитах се да се пресегна с вътрешните си сетива към конете, за да проверя дали имат нужда от нещо. За пръв път в живота си открих, че съм твърде изморен, за да се получи. Просто не можех да се съсредоточа. Чак сега забелязах, че юздите им са покрити с плътен слой от сол и ситен морски пясък. Какво щях да кажа на Бърич? Дали нямаше да ми се скара? Това беше последната ми мисъл преди да тръгна към лодката.