Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Аз се възстанових много по-бързо и успях да посветя два следобеда, за да се разходя из Нитбей, да порадвам очите си с шарените витрини на магазинчетата и да се вслушвам в клюките на местните жители. Именно по този начин узнах всичко, което вече предполагах, че се е случило. Дипломатическите усилия на Искрен се увенчали с успех, а лейди Грация изведнъж се превърнала в любимка на всички. Броят на работниците край крепостните стени и по пътищата извън града се беше увеличил и работата кипеше с пълна сила. Кулата на Стражевия остров сега се охраняваше от най-добрите войници на Келвар и хората я наричаха Кулата на лейди Грация. Но същевременно чух да си говорят за това как алените кораби се прокраднали незабелязано покрай патрулите на самия принц и за някои странни събития във Фордж. Говореше се също, че из областта се появил страховитият Пъпчив човек, предвестник на нови злини. Сърцето ми се свиваше, като си спомнях за онова, което бях видял в селцето.
Бегълците от Фордж разказваха смразяващи кръвта истории за това как собствените им роднини се превърнали в безжалостни и безчувствени люде. Все още обитавали руините и отдалеч приличали на хора, но само отдалеч. Това, което правели, не подлежало на никакво разумно обяснение. Сякаш всички били обладани от зли духове. Дори корабите заобикаляли отдалеч залива на селцето. Никой не искал да приеме в къщата си и бегълците, хората се бояли, че те са прокълнати и ще ги сполети същото — та нали тъкмо те първи съгледали Пъпчивия. Що се отнася до обладаните от злите духове в селцето, всеобщото мнение било да ги оставят там, докато не се изтрепят взаимно или не умрат от глад. Никой не смеел да вдигне ръка срещу тях, най-вече заради някогашната им слава на хрисими и мирни хорица. Сякаш с това решение им отдавали последна почит. И може би така беше по-добре.
Нощта преди двамата с лейди Дайми да се присъединим към свитата на Искрен, за да се завърнем в Бъкип, се събудих от светлината на запалена свещ. Сенч бе станал и гледаше трепкащите й отблясъци по стената. Без да кажа дума, той ми заговори:
— Трябва да започнеш да изучаваш Умението, момче. Идват лоши времена и имам усещането, че ще са задълго. Ударил е часът добрите хора да постегнат всичките оръжия, които имат. Този път ще ида право при краля и ще поискам от него да го разреши. Не, ще настоявам за това. Тежки времена се задават, момчето ми. Питам се, дали някога ще отминат.
Неведнъж през следващите години аз си задавах същия въпрос.
11
„Претопени“
Пъпчивия е добре познат персонаж от фолклора и драмите на Шестте херцогства. Малко са онези куклени театри, които не разполагат с подобна марионетка, и те вероятно ще да са сред най-бедните — не само заради традиционната му роля, но и заради поличбата за нещастия, която той неизменно олицетворява. Достатъчно е куклата да бъде подпряна в дъното на сцената, за да предизвика нужното мрачно и безизходно настроение. В Шестте херцогства Пъпчивия е универсален символ.
Говори се, че корените на тази легенда се простират далеч назад в миналото, до онези първи заселници на Херцогствата, които дошли тук още преди да се появят Пророците от Външните острови. Защото дори островитяните имат своя версия на тази зловеща фигура. В тяхната легенда това е Ел, разгневеният морски, бог, който излязъл да накаже неверниците, задето бил пренебрегнат. Когато морето било още младо, Ел, първият Праотец, се доверил на обитателите на островите, отстъпил им морските богатства и всички земи, които вълните докосвали, станали техни. Години наред островитяните били благодарни на своето божество. Те ловели риба, заселвали се по бреговете, строели селища по крайбрежието и нападали само онези, които дръзвали да навлизат в царството на Ел без разрешение. Корабите, които кръстосвали техните води, се смятали за законна плячка. Тъй островитяните живеели охолно и щастливо, а силите и уменията им нараствали. Вярно, животът им бил суров и опасен, но момчетата им бързо се превръщали в мъже, а девиците им били работни край огнището и безстрашни на палубата. Народът почитал Ел, поднасял му дарове и проклинал с името му враговете. И Ел се гордеел със своя народ.
Но изглежда, божеството отишло твърде далеч в своето великодушие. Защото недостатъчно островитяни взели да измират през суровата зима, а бурите, които пращал, били прекалено слаби, за да надвиват корабите им. И тъй народът от островите се множал, децата престанали да гладуват, а растели, захващали се със земеделие и скотовъдство и обръщали гръб на морето. А селяните, в които се превърнали, не почитали Ел, защото ветровете и бурите унищожавали тяхната реколта. Вместо него избрали за свое божество Еда, покровителката на орачите и пастирите. На свой ред Еда ги дарила с плодородие за земите и животните им. Макар това да не се поправило на Ел, той не им обърнал внимание, защото все още си имал моряците и рибарите, с които да се забавлява.