Тайните на занаята

— Побързай! Идват! — подкани ме Сенч и в същия миг няколко камъка прелетяха край мен. Чак сега си дадох сметка, че това всъщност са оцелелите от селото, тези, които пиратите не бяха взели за заложници. Конете ни бяха уморени и тези хора биха могли да ни настигнат. Струва ми се обаче, че ни спаси страхът. Бяха по-скоро облекчени, като ни видяха да бягаме. Мислите им бяха фиксирани върху онова, което се скиташе сега из улиците на селцето им, а не върху двамина непознати, макар и сякаш излезли от старата легенда.

Сенч отново водеше. Скоро забавихме темпо и преминахме в тръс. Извърнах се и огледах облекчено хълмовете, които ни скриваха от опустошеното село. Стигнахме едно поточе и Сенч спря, за да се освежим и да оставим конете да си починат. Свалих им юздите, а сетне откъснах трева и изтрих потта им. Сенч изглеждаше потънал в мисли и аз не посмях да го заговоря. Едва по-късно, когато взе да се озърта, дръзнах да го попитам:

— Наистина ли си Пъпчивия?

Той ме погледна стреснато, но след това се засмя.

— Пъпчивия ли? Легендарният предвестник на злощастия и болести? О, стига, момче, не бъди глупак. Та тази легенда е на стотици години. Наистина ли смяташ, че съм толкова стар?

Свих рамене. Исках да кажа: „Лицето ти е сипаничаво и носиш смърт“, но се сдържах. Понякога наистина ми изглеждаше ужасно стар, но друг път тялото му кипеше от жизненост.

— Не, не съм Пъпчивия — отвърна той на въпроса ми. — Макар че след одевешната среща из Шестте херцогства сигурно отново ще плъзнат слухове. Ще заговорят за страшни болести, за чумни епидемии и за божествено наказани заради някакви неведоми грехове. Ще ми се да не пробуждах подобни слухове. И без това хората са достатъчно наплашени. Но има по-важни неща от суеверията. Мисля си например за онова, което видях във Фордж. И за онези нещастни селяни, които искаха да ни пребият с камъни. Познавам тамошните жители от доста години. Кротки, хрисими хорица, които и на мравката сторваха път. Не като тези, които застигнахме на пътя. Представяш ли си — да напуснат селото си с по шепа багаж! Да изоставят домовете си. Да зарежат близките си сред онези руини, където се ровеха сякаш са лешояди… Мда, не е била напразна заплахата на пиратите от алените кораби. Сетя ли се за тези хора и се разтрепервам. Нещо тук не е наред, момче, и сега се боя от това, което ще последва. Защото ако пиратите от алените кораби могат да отвличат наши сънародници, а после да искат откуп срещу заплахата да ни ги върнат в подобно състояние — тогава кой ще се нагърби с един толкова горчив избор! За сетен път ни удариха там, където сме най-малко подготвени. — Той внезапно се олюля и тежко седна на земята. Лицето му беше посивяло.