Издирваният
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #17
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Издирваният». Краткое содержание книги:
Престъплението е извършено близо до мястото, откъдето започва това необикновено пътуване. Ричър не подозира, че е в открадната кола със заложница. А двамата мъже не подозират, че са качили на автостоп най-неподходящия човек.
Бившият военен полицай и друг път е попадал в центъра на сложни конспирации. Но този път той не знае кои са добрите и кои лошите. Никой не казва истината – нито похитителите, нито заложницата. Нищо не е такова, каквото изглежда. А полицията вече издирва огромен мъж със счупен нос.
Джеймс Бонд, Мръсния Хари и Джейсън Борн не биха пожелали Ричър за противник.
Read more:
— Откъде беше представителят на Държавния департамент? — попита Ричър.
— Нямам представа. Просто се появи с колата си. Но беше истински. Видях документите му.
— Дали Държавният департамент разполага с оперативни бюра като вашите?
— Не знам. Но мисля, че не.
— В такъв случай откъде е дошъл този човек? Очевидно не от Вашингтон, защото се е появил твърде бързо.
— Добър въпрос. Ще го задам на шефа си. Той е бил информиран за появата му. Освен това през нощта е разговарял с Държавния департамент. Така разбрахме, че убитият е търговски аташе.
— Или може би не — поклати глава Ричър. — Имам чувството, че това ведомство дебне нещо. Просто стои и чака някъде наблизо. Имам предвид онзи, когото са изпратили. Може да е техен служител, но спокойно може да е и от ЦРУ.
Соренсън не отговори. Предпочете да не коментира. Не можеше да говори нито за ризата, закупена от Пакистан или от Близкия изток, нито за среднощните обаждания на ЦРУ, нито за настойчивото им желание да получават доклади за всяка промяна. Не знаеше защо го прави. Може би от някакво неясно, дълбоко вкоренено суеверие. Някои неща просто не биваше да бъдат изричани. Едно от тях беше възможността ЦРУ да е организирало среднощна акция в дълбоката провинция на страната.
41
Дъщерята на Делфуенсо се казваше Луси. Шериф Гудман се запозна с нея на малката веранда на съседката. Беше слабичко дете с тъмна коса и бледа кожа, все още по пижама. Миришеше на уютен дом и топли завивки. Гудман я накара да седне на стъпалата и се настани до нея, опрял лакти на коленете си. Отстрани приличаха на двама души, които просто си приказват. Но всъщност не го правеха. Той започна с въпроса как се чувства, но не получи отговор. Детето изглеждаше объркано и мълчеше. В замяна на това слушаше. Той обясни, че майка ѝ не се е прибрала след работа. Никой не знаел къде е, но много хора са тръгнали да я търсят.
Луси не реагира. Все едно че ѝ предлагаха странна и абсолютно ненужна информация от някакъв друг свят — като например температурата на Юпитер или разликата между радиопредаванията на средни и къси вълни. Намери сили за едно любезно кимване, а след това потръпна от студ и пожела да се прибере в къщата.
Гудман проведе разговор и със самата съседка. Предложи ѝ същата непълна информация: Делфуенсо е изчезнала, издирването продължава. Сподели, че са го посъветвали днес Луси да не ходи на училище и да остане при нея. По възможност в компанията на собственото ѝ дете. И тя самата да е с тях, разбира се, ако се съгласи да не ходи на работа. При създалите се обстоятелства било най-добре Луси да вижда познати лица край себе си.
Съседката помърмори известно време, но в крайна сметка се съгласи и каза, че ще направи каквото може. Щяла да проведе няколко телефонни разговора. Гудман я остави на прага. С детската глъчка зад гърба ѝ. Бърчеше чело, вероятно притеснена, че трябва да направи десетина неща едновременно.
Дъждът спря и облаците се разкъсаха. Магистралата изсъхна след някакви си петнайсет-двайсет километра. Ричър започна да разпознава околната панорама. Но на дневна светлина всичко изглеждаше различно. Тунелът от мрак беше изчезнал. Сега магистралата бе леко издигната над безкрайната равнина като мост. Той седеше търпеливо на мястото си и наблюдаваше изходите. Повечето от тях фалшиви, други — обещаващи. И търпението му беше възнаградено. В далечината, на пет-шест километра от тях, бавно изплуваха сгради, заобиколени от гора ярки реклами на бензиностанциите „Ексън“, „Тексако“ и „Суноко“, на веригите за бързо хранене „Събуей“, „Макдоналдс“ и „Кракър Баръл“, на хотелите „Мариот“, „Ред Руф“ и „Камфърт Ин“. Плюс един огромен билборд на някакъв аутлет, който не беше видял през нощта, тъй като не беше осветен.
— Хайде да закусим — предложи той.
Соренсън не отговори, но видимо се стегна на седалката. Забелязал напрежението ѝ, Ричър побърза да добави:
— Гладен съм, а вероятно и ти. Освен това трябва да заредим.
Никакъв отговор.
— Няма да те подхлъзна — успокои я той. — Изобщо нямаше да съм в тази кола, ако не го желаех. Нали не си забравила, че сключихме сделка?
— Оперативното бюро в Омаха трябва да покаже някакъв резултат от тази дълга нощ — обади се най-сетне Соренсън.
— Това го разбирам — кимна Ричър. — И по тази причина ще бъда с теб докрай.
— Не мога да бъда сигурна. Затова ще закусим само ако има гише за обслужване на коли.
— Не — поклати глава Ричър. — Ще седнем на маса като цивилизовани хора, които си имат доверие. Освен това имам нужда от душ и искам да си купя някакви дрехи.