Издирваният

— Платих две нощувки в онази стая, а прекарах там не повече от трийсет секунди — промърмори Ричър.

— Защо си платил? — погледна го Соренсън.

— Почувствах вина за дупката в стената на онзи нещастник.

— Вината не е била твоя.

— И аз останах с подобно впечатление.

— Значи не би трябвало да се чувстваш виновен. Във всеки случай не и пред него. Аз не го харесах.

— Ключът за стаята остана у мен. Може би ще му го изпратя по пощата, а може би не.

После стигнаха до първото разклонение. Соренсън закъсня със спирачките и взе левия завой със свирене на гуми и поднасяне по мокрия асфалт. За момент пусна газта, овладя колата, после отново стъпи на педала.

— Извинявай — промърмори тя.

Ричър не отговори. Даваше си сметка, че не бива да се оплаква, защото, ако той беше зад волана, сега със сигурност щяха да са някъде в средата на калната нива.

— Гумите са износени — добави Соренсън. — Усетих го още докато пътувах насам.

Ричър замълча.

— Което означава, че и техните гуми са износени — подхвърли след известно време Соренсън. — Доказват го еднаквите снимки. Тоест имаме стъпка номер две. Наясно сме какъв тип гуми използват и вече знаем, че са доста стари. Може би и колата е стара. Може би и човекът, който я кара, е стар. Има вероятност да е някой от местните старци, които обичат големите си бракми.

— Съмнявам се — поклати глава Ричър. — Според мен старците не си падат по нощни разходки, а още по-малко изгарят жени в подпалени коли. Разбираш, предполагам, че колата е била подпалена в присъствието на цялата група. Драснали са ѝ клечката и са изчакали да се уверят, че всичко ще свърши както трябва.

— Е, хубаво, значи не е бил местен старец — отстъпи Соренсън. — Бил е градски човек.

— От място, където функционират таксиметрови компании, сервизи, офиси и летище — добави Ричър. — Може би с население от над милион и половина души. Алън Кинг спомена тази цифра. Каза, че живее на едно място с още милион и половина граждани.

— Това е интересно. Освен ако не се окаже подвеждаща информация.

— Според мен не беше. Не мисля, че играеха по предварителен сценарий. Общо взето, бяха бързи и интелигентни, но въпросът беше зададен спонтанно и получи спонтанен отговор. Без време за обмисляне. Прекалено гладък беше, за да е лъжа. Лъжите им бяха по-бавни и по-тромави.

— Нещо друго?

— В един момент Маккуин използва дума, която ми прозвуча странно. Аз бях скептичен по отношение на знака, който указваше бензиностанция след изхода на магистралата. Но той се оказа верен, а Маккуин подхвърли: Трябваше да проявиш доверие. Според мен повечето хора биха употребили думата повярваш, нали? „Трябваше да ми повярваш“…