Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Потрепващото лице на Болуин изникна отново пред очите на Че, стомахът й се сви и тя побърза да се отърси от шантавите идеи. „Аз не вярвам в магията.“
— Били първите шпиони и очевидно най-добрите — продължи Салма с тихия глас на човек, който разказва истории с духове. — Таен шпионски орден. Никой не можел да ги различи от хората, чийто образ копирали. Ще кажеш, че това е само легенда, и сигурно ще си права. Е, вярно, че има сведения за тях в хрониките на Федерацията — от времето, когато ние сме ги използвали срещу враговете си и враговете ни са ги използвали срещу нас. Но това е било отдавна, преди революцията, а в най-ранните хроники пише за много странни неща, които никой днес не би повярвал, а една бръмбарородна девойка най-малко от всички. — Засмя се на физиономията й, под чието бойко негодувание прозираше ококореното страхопочитание на малко дете, изправено пред нещо необяснимо. — Но пък вашата революция не стигна до нас, така че ние тънем в примитивно невежество до ден-днешен.
— Никога не мога да разбера дали говориш сериозно, или ме поднасяш.
— И това е добре — кимна той. — Е, как ще открием Тиниса и Тото?
— Ами, освен ако не можеш да ги измагьосаш от въздуха — тросна се Че, — най-добре ще е да издиря роднините си в Хелерон. Те поне познават града и ще могат да ни помогнат.
Тайнственият непознат мъж заведе Тото в някакво гето. С друга дума не можеше да се опише. Хоризонт липсваше, препречен от комините на фабрика, чиито дълги, достроявани на различни етапи и височина цехове се точеха чак до реката. Надупчената стена непосредствено пред тях беше без прозорци, но до сляпата й фасада се бяха скупчили стотици разкривени бараки. Стъкмени бяха от подръчни материали — дърво, камък, тухли и листове ламарина в странни комбинации, от които очите ти започваха да смъдят, а чувството ти за естетика се гърчеше в конвулсии. Нямаше план в построяването им — нито индивидуален, нито градоустройствен. Пътечките помежду им бяха криви, хаотични и тъмни под сянката на бараките и фабриката. Нямаше настилка, а само спечена пръст с по някоя хлопаща плоча, колкото да си изкълчиш глезена.
Сигурно голяма част от жителите на „квартала“ бяха на работа, навярно в същата тази фабрика, предположи Тото, но пак имаше доста хора, които се обръщаха след него. Повечето бяха деца — всичките кльощави и мръсни и всичките го зяпаха втренчено. Притесни се, че ще го наобиколят да просят милостиня, но те стояха настрана. Явно беше заради меча, който той още стискаше в ръката си — стигнал до това заключение, Тото продължи да го стиска.
Стана му тъжно, когато си даде сметка, че повечето от хората тук са полуродни, най-вече кръстоски бръмбар-мравка като него, но имаше и такива, за чийто произход можеше единствено да гадае. Вероятно бяха резултат от няколко поколения кръвосмешение или пък бяха потомци на раси, за които той не беше и чувал.
Малкото възрастни, които видя, явно не проявяваха интерес към трудоустрояването, поне в легалния му вариант. Съпровождаха го с дълги преценяващи погледи, но не го закачаха, най-вероятно заради спътника му. А спътникът му очевидно беше добре познат тук, дори увит в широкото си наметало с качулка.
По пътя насам Тото не пропусна да огледа ъгловатия му силует. Мъжът подчертаваше тромавата си походка и се клатушкаше комично, но на Тото не убягна чудатият релеф на плаща му, който стърчеше, издут на странни места. След кратък размисъл Тото реши, че спътникът му носи броня под наметалото, нещо чуждоземско и ъгловато като правените по поръчка зрелищни брони на дуелистите, които се биеха срещу заплащане по панаирите. Всичко това не вещаеше нищо добро и Тото започваше да съжалява за сключената сделка, но ако зарежеше водача си сега, щеше да се изгуби и бързо да се превърне в плячка.
Чудатият мъж свърна рязко встрани и тръгна към вратата на една от разкривените бараки. Изрови ключ от дебрите на наметалото си, ключалката прещрака и той хлътна в бараката, като задържа вратата отворена и покани с жест Тото да влезе. И той влезе, но не без опасения. Стискаше дръжката на меча си като удавник — сламка.
Вътре цареше почти пълен мрак, а благодетелят му не се виждаше никъде. Чак когато по отсрещната стена се разля меко сияние, Тото разбра, че стената не е стена, а завеса, и някой току-що е запалил лампа от другата й страна. Повдигна предпазливо завесата и мина отзад.
— Девет — съобщи гласът на водача му. — Девет отделни сгради.