Империя в черно и златно

Това отговаряше на въпроса му.

Отвън малката група долепени бараки по нищо не се различаваше от останалите. Отвътре обаче бараките бяха обединени в общо помещение. Контурите на помещението бяха по необходимост ъгловати и неправилни, вътрешни стени нямаше, само колони, които да крепят тавана на различни височини. Още завеси от зебло и вълнен плат осигуряваха разделението между мястото за спане и кухнята, между склада и работилницата. „Работилница?“

Тото зяпна. Най-малко това беше очаквал да види тук. По-голямата част от помещението беше заета от работни тезгяси, върху които се мъдреха пет-шест механизма, разглобени за поправка. Между тезгясите погледът му различи голяма шлайфмашина, верижен трион, устройство с оптични лещи и ударна преса. Всичко му беше толкова познато, все едно се беше върнал у дома.

— Реших, че си от този тип — отбеляза домакинът и Тото примигна насреща му. Толкова се беше заплеснал, че почти бе забравил за съществуването му.

— Благодаря за… — Тъкмо беше решил да се довери на този тип, а после се обърна да го погледне и едва не се задави. Скуто беше отметнал наметалото си — наистина носеше броня, но нищо помпозно, само обикновен кожен нагръдник, скроен така, че да приляга на тялото му. Всичко останало си беше изцяло негово.

Като дете, Тото беше гледал представления с марионетки в Колегиум, макар че още тогава му беше по-интересно как се движат куклите, а не толкова сюжета или шегите. В повечето пиеси имаше един персонаж, известен като Злосторника, чиято основна задача беше да вкарва в беля останалите кукли и така да придвижва сюжета. Злосторника задължително беше с огромен гърбав нос, който почти се допираше до закривената нагоре брадичка — точно като Скуто. Между носа и брадичката устата на странния му домакин се гънеше като разкривена цепка в кожата, тя пък от своя страна беше тъмна като орех и някак лъщяща, а над носа очите бяха малки и подозрителни. Човекът беше не просто грозен, а страшен. И не толкова заради лицето, нито заради гърбицата, а заради извитите шипове, с които беше покрито цялото му тяло. Някои бяха малки като рибарски кукички, други дълги като острие на нож и всичките стърчаха в различни посоки и на най-невероятни места. Нагръдникът и дрехите му бяха скроени така, че да избягват шиповете, и въпреки това бяха кърпени на десетки места отново и отново. Истинско чудо беше, че не се е нарязал сам себе си на панделки, дивеше се безпомощно Тото.