Слуга на Империята

— Защо? — попита учудено Мара.

Люджан сви рамене.

— Пиенето може да обърка равновесието и на най-добрия мъж, господарке. Джиду миришеше все едно, че се е наливал от заранта.

Мара повдигна вежди.

— Можа да го надушиш през толкова парфюм?

— Не ти трябваше да опираш гол меч на голия му врат, господарке.

Мара се разсмя, но веселието й не, продължи дълго. Тя освободи почетната си гвардия и се оттегли в кабинета си с Накоя.

След бракосъчетанието си с Бунтокапи не изпитваше желание да се задържа задълго в голямата зала, а след като червенокосият мидкемиец беше далече, не намираше утеха и в усамотението. Ден след ден се заравяше в счетоводните сметки с Джикан, обсъждаше клановите политики с Накоя или си играеше с Аяки, чието поредно увлечение бяха дървените войничета. Но дори когато сядаше на лъснатия под на детската стая и редеше войски за сина си — който играеше ролята на Господаря на Акома и редовно разгромяваше армии от врагове Минванаби — не можеше да избяга от реалността. Десио и Тасайо можеше да умират хиляда пъти на пода на детската, жертви на кръвожадната детинска радост на Аяки, но най-вероятно тъкмо момчето, което в играта съкрушаваше враговете си, щеше да бъде дадено на Червения бог, жертва на интригата, хвърляща сянка над дома й.

Когато не мислеше със страх за враговете си, се опитваше да се разсее от сърдечните си терзания. Накоя я уверяваше, че времето ще облекчи страстите й. Но дните минаваха и прахта на сухия сезон се вдигаше на облаци, щом подкараха тазгодишните отредени за клане нийдра на пазара, а Мара продължаваше да се буди нощем, изпълнена с копнеж по мъжа, който я бе научил, че любовта може да е нежна. Липсваше й близостта му, странните му мисли, а най-вече интуитивният му усет в онези моменти, когато тя най-много се нуждаеше от съчувствие, но беше твърде горда, за да го покаже.

Готовността му да дава сила и добротата му бяха като животворен дъжд за пресъхналото й от грижи сърце. Проклет мъж. Беше я хванал в капана си по-жестоко от всеки враг. И може би в това отношение Накоя беше права. Той беше по-опасен за дома й от най-злите й противници, защото по някакъв начин бе проникнал през най-личната й защита.

Мина седмица, после още една. Мара прати вест на царицата на чо-джа и тя я покани да обиколи пещерите, където майсторите на коприна се трудеха усърдно, за да изпълнят тръжните договори. Един работник я придружи през кошера до нивото, където бояджии и тъкачи превръщаха ефирните като паяжина нишки в плат. Тунелите бяха сумрачни и прохладни. Винаги когато посещаваше кошерите, Мара имаше чувството, че пристъпва в друг свят. Покрай нея пробягваха работници чо-джа, забързани по задачите си: въпреки сумрака никога не се блъскаха. Мара никога не усещаше нещо повече от лек допир, докато мълниеносно движещите се същества се провираха през най-тесните проходи.