Чародейката

– За какво? – попита тя. – Задето хвърли един плод ли?

– Всички наказания са излишно сурови. Предназначението им е да държат хората

под контрол. Това е начинът малцинството да управлява мнозинството. Със страх.

– Човечеството трябва да се вдигне – сопна се Вирджиния.

– Трябва.

– Предполагам, че Изида и Озирис са те пратили да ме намериш? – попита тя.

– Не са.

Безсмъртната го изгледа внимателно.

– Познаваш ме, нали?

Ъгълчетата на очите на мъжа се набръчкаха, когато той се усмихна.

– Познавам те, Вирджиния Деър – съгласи се той. – А ако погледнеш през рамото

ми, ще видиш още някой, който те познава.

Вирджиния отмести поглед и се взря над дясното рамо на фигурата. Облегнат на

стената на входа на една уличка и подпиращ се на една висока откършена пръчка

стоеше доктор Джон Дий. Магьосника вдигна сламената си шапка за поздрав.

– Върви при него и чакай. Скоро ще се присъединя към вас.

Вирджиния посегна да хване мъжа за ръката, но една закривена метална кука се

уви около китката £.

– По-добре ще е да не ме докосваш – прошепна той ледено. Езици жълт огън

запълзяха по куката и безсмъртната почувства как флейтата £ стана почти

болезнено гореща.

Синеокият мъж кимна и мина покрай нея. Тръгна през тълпата, като внимаваше да

не докосва никого, и Вирджиния забеляза, че всички несъзнателно се отдръпват от

пътя му. Нетипично развълнувана, усещайки туптящата като второ сърце флейта

върху кожата си, тя прекоси площада и се шмугна в тъмната уличка при състарения

магьосник.

– Мислех те за мъртъв – рече вместо поздрав.

– Очарователно приветствие. Наистина бях почти мъртъв.

Клатейки леко глава, тя го измери с поглед.

– Трябваше да очаквам, че ще си труден за убиване.

– Бас държа, че не си се сетила за мен нито веднъж – каза той с уморена

усмивка.

– Може би само един или два пъти – призна тя сърдечно. – Надявах се да си

умрял бързо и се боях, че не си.

– Да не би да долавям нещо като загриженост? – подразни я той.

– Изглеждаш стар – каза тя, избягвайки въпроса.

– Не съм толкова стар, колкото бях. И още съм тук.

Вирджиния Деър кимна.

– Предполагам, че не Изида и Озирис са възстановили младостта ти.

– Не.

– Синеокият мъж? – предположи тя.

Дий кимна.

– Маретю, с ръката-кука.

От това име по гръбнака на Вирджиния пробяга тръпка.

– Смъртта – прошепна тя.

– Която ми даде живот – рече Дий, клатейки глава. – В какъв свят живеем! Едно

време човек поне знаеше кои са приятелите му.

– Ти никога не си имал приятели – напомни му тя.

– Вярно е. А сега всичко се обърна с главата надолу.

Вирджиния Деър се завъртя към неспокойно шаващата тълпа. Синеокият мъж бе

изчезнал. Видя жената, която бе изгубила сина си. Едно малко момиченце – на не

повече от три-четири годинки – се бе вкопчило в полата £.

– Къде е Маретю?

– Отиде да посети някого в затвора.