Чародейката

към бялата си роба и усети флейтата, топла и сгушена на сигурно място в калъфа

си до плътта £. Една искра прескочи през дрехите £ и я жилна по пръста.

Вирджиния закрачи към средата на двора, надалеч от стените, статуите и

сновящите хора, и вече бе приклекнала и долепила ръце към земята, когато

земетресението разклати с тътен града.

Земята трепереше толкова силно, че във въздуха се вдигна прах. Тълпата

наоколо застена – простичък звук, изразяващ краен ужас. Тази реакция я изненада.

Земетресението не бе силно – може би четири по Рихтер – и единствените щети се

състояха в разместването на няколко от внимателно подредените купчини плодове

по сергиите на пазара. Тя се огледа и осъзна, че всички са се обърнали към

големия вулкан, извисяващ се над острова. Рехави сиво-бели облачета дим се

издигнаха към небето, а после от кратера блъвна колона черен пушек.

Чу се втори тътен и сиво-черният дим изпълни небето над вулкана. Тъмният облак

се разпростря настрана, а после бързо се разсея.

В последвалата тишина Вирджиния чу писклив, почти истеричен смях; после

изведнъж всички звуци на града се върнаха. Тълпата се люшна към портите на

затвора и някой поде ниско скандиране.

– Атон... Атон... Атон...

Обзета от любопитство, Вирджиния се отдръпна, заобикаляйки в гръб растящата

тълпа. Това, изглежда, бяха обикновени хора от Дану Талис – ниски, мургави,

тъмнокоси. Никой не показваше признаци на заможност. Мнозина бяха боси, никой

не носеше бижута или украшения и повечето бяха облечени в обичайните прости

бели ризи и роби, макар някои от продавачите на сергиите да бяха с кожени

престилки. Почти всички имаха конусообразни сламени шапки, които да ги пазят от

палещото слънце. Вирджиния се огледа и не забеляза сред тях хибриди между хора

и животни; направи £ впечатление обаче, че никой от пазачите не беше човек.

Повечето бяха чакалоглави анпу, докато други имаха рога и главите им бяха на

бикове или глигани.

Едното крило на гигантската порта се отвори и оттам се втурнаха дузина огромни

анпу в черна броня, покриваща цялото им тяло. Те носеха тънки бамбукови пръчки

и започнаха да налагат с тях крещящата тълпа, изтласквайки я назад.

Едно момче в мръсна бяла роба – на Вирджиния £ се стори, че е на не повече от

тринайсет – хвърли към тях шепа развалени плодове. Те полетяха през въздуха и

се размазаха върху нагръдника на един анпу. Тълпата избухна в одобрителни

възгласи. Група стражи моментално си пробиха път през навалицата и хванаха

момчето, което риташе и пищеше. Вдигнаха го от земята и го понесоха към

затвора. Една съкрушена от мъка жена се втурна след тях, явно умолявайки ги да

пуснат момчето. Последният анпу се обърна, вдигна бамбуковата си пръчка и оголи

зъби, и жената се дръпна уплашено назад.

– О, няма да я бъде тая – промърмори Вирджиния. Ръката £ се сви около

флейтата, която гъделичкаше гърдите £, и тръгна напред.

– Не можеш да се биеш с всичките.