Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
„Приближават се“ — прошепна в ума му Фантом.
— Залягайте, момчета! — извика Джек.
Светът около тях заплашваше да се разпадне, но артилерийският обстрел пропусна мястото за евакуация и совалката се приземи безпрепятствено.
— Размърдайте се, преди драките да са ви съдрали задниците! — отекна гласът на Ласадей. — Всички към дома!
Поне един, на когото можеше да разчита.
— И ти също, сержант — нареди му Джек. — Качвай се, инак ще наредя да ти метнат топките с прашка.
— Командире! Ти ли си, за Бога?
— Че кой друг? Не чу ли какво ти наредих?
— Да, сър!
— Колко останаха, сержант?
— Около стотина, сър. Качват се по хълма. Ще успеем да ги натоварим всичките. Има място. Командире, нека остана с теб. Да се опитаме да приберем и малко от… онези.
— Не.
— Но те са хора, Джек!
— Не. Не мисля, че са, сержант. Хайде, размърдайте се!
— Да, сър. — Ласадей потъна в търбуха на совалката.
Едва ли някой можеше да бъде винен, че новобранците се бяха огънали още при първия сблъсък.
Нито дори Джек.
Нито едно военно разузнаване не би могло да ги подготви за онова, което им се случи на Клактут.
Джек бе очаквал пясъчна планета, напълно преустроена за нуждите на едно гнездо на драки бойци. Но на Клактут почти нямаше пясък. Планетата бе съвсем зелена, благоустроена, култивирана. Такива изглеждаха и хората, които се изправиха безмълвно срещу Рицарите веднага след приземяването им на повърхността. Но дори това не бе най-лошото. Когато битката достигна последния си стадий и Рицарите най-сетне се приближиха до гнездото, там ги очакваше жива стена от човешка плът.
Джек не можеше да обвинява хората си, задето тази гледка ги бе накарала да отстъпят.
Гледка, която го бе разтърсила от дън душа. Откакто се помнеше, драките не вземаха пленници.
Толкова по-силно бе желанието му да изтегли всички оцелели Рицари от Клактут.
Защото в далечна перспектива отстъплението им щеше да се превърне в победа.
Докато се поклащаше от изтощение в очакване да бъде повикан пред Конгреса, Джек си помисли, че може би трябваше да доведат тук един от тях. Като живо доказателство срещу какво се бяха изправили.
Стомахът му се свиваше мъчително. Никога досега не бе прелитал такова огромно разстояние за толкова кратко време. Само четиридесет и осем часа в хиперполет. Беше ги прекарал заспал от изтощение в костюма. Поне извади късмет, за разлика от някои други на борда, които така и не се пробудиха, заради раните си.
Наивно беше да вярва, че ще му се размине. След смъртта на Уошбърн поддръжниците на войната бяха понесли тежък удар. И все пак той бе отблъснал дракските атаки. Ала нападението срещу Дракската лига се бе оказало провал.
Помощникът го докосна по рамото.
— Време е, командире.
Джек пристъпи напред.
Този път нямаше аплодисменти. Докато крачеше към подиума, чу само приглушени разговори. Застана там, където му показа една млада помощничка, която избягваше да срещне погледа му.
Нямаше камери. Нито телевизионна аудитория. Докато сядаше, огледа помещението и забеляза, че Пепус и Баадластър са настанени в ложата за гости, където двамата разговаряха, сякаш не бяха забелязали появата му.
Непознат мъж с посребрени коси се надигна от мястото си и в залата се възцари тишина.
— Командире, разкажете ни със свои думи какво се случи.
И той каза истината. Не търсеше нито съчувствие, нито снизхождение. Предполагаше, че присъстващите знаят, че във войната освен победи има и поражения. Но когато приключи и започнаха да валят въпросите, разбра, че е сбъркал.
Беше изписано на лицата им. Те не разбираха поражението, също както не знаеха какво е победата.
Джек преглътна измъчено, надявайки се разпитът да приключи бързо. Хвърли поглед към Пепус, който седеше в ложата.
— Благодаря ви, командир Сторм. Давам думата на император Пепус от Триадския трон, наш изтъкнат съюзник и пълководец.
Отнякъде повя хладен ветрец, който донесе със себе си странна миризма. Тялото му реагира рефлекторно. Миришеше на древни врагове и той съжали, че не бе имал време да си свали костюма или поне да го почисти.