Warcross

— Оценявам ласкателството — казва Аш, докато мята едно пържено картофче в уста, а после ме поглежда. — Днес хич те нямаше на тренировката, Еми.

— Не е спала от дни — намесва се Рошан. — Личи ѝ на лицето.

— Добре съм — промърморвам, докато търкам черните кръгове под очите си в безсмислен опит да ги залича. Трябва да се махна оттук. Ако съотборниците ми започнат да душат наоколо, като нищо да разберат, че не само тренировките ме лишават от сън.

Ашър прочиства гърлото си и другите се кротват. Той ни кимва.

— Без тренировка утре. Наспете се, хапнете късна закуска. Ще започнем с подновени сили вдругиден.

Побутвам леко Рошан в тиха благодарност, а Хами поглежда мрачно към Ашър. Спомням си безмилостния начин, по който спечели онази шахматна игра в спомена си.

— Знаеш ли кой няма да си почива утре? — пита тя. — „Демоничната бригада“.

— Знаеш ли от какво нямам нужда? От психически изтощен архитект. Емика цял ден прави грешки — Аш кимва към Рен, който се храни мълчаливо до него. — Рен и без това има работа със звукозаписното си студио утре. Един почивен ден ще ни се отрази добре.

Наблюдавам мълчаливо Рен, докато си дояждаме вечерята и се разпръскваме по стаите. Анализирам го всеки ден, търся някаква следа, допълнителни призраци, каквото и да е. Всяка нощ преравям данните му с новия ключ, който Хидео ми даде. Нищо. Утре ще се отправи към Тъмните светове, а аз все още нямам представа защо. И на всичкото отгоре съм сигурна, че той също ме наблюдава.

— Ем — спира ме Хами, когато се отправям към вратата си. Обръщам се и я виждам да върви забързано към мен, в ръката ѝ има пакет. Тя ми го подава. — Носи това около главата си, докато спиш. На мен ми действа за нула време.

Притискам меката материя между пръстите си.

— Благодаря — казвам.

Тя повдига рамене.

— Не искам да те притискам. — Пъха ръце в джобовете си. — Можеш да ми кажеш, нали знаеш, ако имаш някакви проблеми. Може да тренираме само двечките някой път.

Виждам как шахматисткият ѝ ум сглобява парченцата от думите ми, без да вярва особено на извиненията ми, обмисляйки с десет хода напред каква ли може да е следващата ми стъпка. Вижда, че нещо ме тормози.

— Знам — отговарям ѝ с усмивка. — Може би утре.

— Разбрахме се — тя отвръща на усмивката ми и аз усещам жегване на вина. Никога не съм била част от група като тази — малка, но много близка група приятели, които правят всичко заедно. С нея можем да си станем много по-близки, ако само я допусна до себе си.

Вместо това само ѝ пожелавам лека нощ. Тя прави същото, но мога да видя съмнението в очите ѝ, когато се обръща и тръгва към стаята си. Изчаквам я да се прибере, преди да затворя вратата след себе си.

Тази вечер, докато си правя нощно плуване в басейна на балкона в опит да прочистя главата си, получавам съобщение от Хидео.