Warcross

Спирам с обиколките, примигам, за да се оттече от очите ми топлата вода и без да си дам време да размисля, чуквам по текста на Хидео, увиснал пред погледа ми. Молбата ми за чат се изпраща и след малко Хидео я приема и се появява край басейна като виртуален образ. Намира се в стая, осветена с приглушена топла светлина, и тъкмо охлабва вратовръзката си. Без нея изглежда повече на своята възраст, невъзможно млад и по-малко властен. Кокалчетата му тази вечер не са зачервени и ожулени. Сигурно от няколко дни не се е боксирал.

Непринуденото му държание ме кара да се поотпусна. Вдигам ръце над водата и ги облягам върху облицования с плочки ръб на басейна. Водни капки по татуираната ми кожа отразяват лунните лъчи.

— Как се сети? — отговарям.

— От дни не съм чувал нищичко от теб.

— Ами ако просто трупам инфо за следващия път, когато ти докладвам? Та аз още не съм ходила в Тъмния свят.

Хидео се извръща за момент, докато сваля копчетата от ръкавите си.

— И затова ли не си ми се обаждала? — пита той през рамо.

— С това искаш да ми кажеш, че трябва да напредвам по-бързо ли?

Той ме поглежда, изражението му частично е прикрито от сенки.

— С това искам да попитам дали мога да ти помогна.

— Мислех си, че аз помагам на теб.

Той пак се умълчава, но на приглушената светлина главата му леко се извръща към мен и разкрива намека за усмивка, играещ по устните му. Очите му се спират върху моите. Благодарна съм на тъмнината, която скрива поруменяващите ми страни.

— Знам, че си изтощена — казва накрая.

Свеждам поглед хем за да изтръскам няколко мънистени капчици вода от ръката си.

— Нямам нужда от съжаление.

— Не е съжаление. Не бих ти възложил задачата, ако си мислех, че не можеш да се справиш.

Както винаги, не пада по гръб.

— Ако искаш да ми помогнеш — казвам и се потапям отново във водата, — винаги можеш да ми предложиш малко морална подкрепа.

— Морална подкрепа — той се обръща и застава с лице към мен, усмивката му става игрива. — И каква морална подкрепа би ти допаднала?

— Не знам. Някоя и друга окуражителна дума?

Хидео повдига вежда развеселено.

— Много добре — казва и пристъпва към мен. — Проверявам как си само защото ми липсват разговорите с теб — казва. — Това помага ли?

Застивам с отворена уста, самоувереността ми се изпарява във въздуха.

Преди да мога да отговоря, той ми пожелава лека нощ и прекъсва връзката. Образът на Хидео изчезва, но не преди да мярна лицето му за последно — погледът му е все така впит в мен.