Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

Абсолютно безразлична към ужаса и страданията, Селиан, кралица на Върховното кралство, гледаше обаче нещо друго, раздвоена между вцепенение и страх.

В сгромолясването си пейките бяха бутнали подиума с куклите манекени. Тази, която представляваше кралицата, беше паднала от своето кресло, а изкуствената ѝ корона се беше изтърколила на пода.

Пребледняла, с изправен гръб и изопнати черти на лицето, кралицата бавно се обърна към своя министър. Преди да стане неин съветник, той беше неин астролог. Тя беше силно суеверна и продължаваше да се допитва до магове, гледачки и гадателки. Естеверис знаеше, че за нея този инцидент беше ужасно предзнаменование.

— Какво не ми казвате? — повтори кралицата през зъби.

Трудно издържайки на погледа ѝ, министърът каза:

— Прочетох текстовете, господарке. Командването на Гвардията на оникса не е единственият прерогатив на Първия рицар…

Глава 2

Аргор беше северната защитна линия на Върховното кралство, измивана от Морето на мъглите. Това беше провинция с високи планини, красиви долини и високопланински пасища, син гранит, забулени в облаци хребети, извисяващи се върхове и вечни снегове. Въздухът там беше свеж, а водата — прозрачна, нощите често бяха прохладни, а зимата никога не беше далеч.

„Хроники“ („Книга на Върховното кралство“)

Лорн не видя как умря първият мъж.

Но чу гелтските бойни викове и разбра какво ще види, още преди да стигне до върха на хребета. Предпазливо беше оставил коня си назад, завързан за дънера на едно изсъхнало дърво. Легнал по корем, той наблюдаваше войниците, заели позиция далеч напред, в ниското, зад едни скали в коритото на пресъхнала река. Бяха хванати в капан, върху тях се спускаха конници, чиито лица имаха цвета на сажди, косите им бяха дълги и черни и бяха облечени в ризници от кожа и кост; те ги обграждаха в галоп и ги обсипваха със стрели.

Гелти.

Лорн преброи двайсет или двайсет и петима срещу едва десетина войници. Повечето от тях вече бяха ранени, нямаха никакъв шанс да победят и се готвеха да умрат геройски. Знаеха ли, че това щеше да е последната им битка? Знаеха ли, че не можеха да се надяват на никаква милост? Лорн добре познаваше гелтите, беше се бил с тях цяла една година в Далатия. Те бяха смели воини, страшни, често достойни за уважение, но винаги бяха безмилостни и избиваха до последния човек. Ако никой не им дойдеше на помощ, войниците бяха обречени.

Лорн огледа долината, склоновете на околните планини, пътя, който се виеше надалеч и се изкачваше към един проход.

Никой.

Тъй като бяха изпразнили колчаните си, гелтите се скупчиха и нападнаха с крясъци. От войниците бяха останали само неколцина, които все още бяха в състояние да се бият. Облени в кръв, изтощени, те застанаха един до друг, за да отвърнат челно на нападението на конниците, които стигнаха до тях, скочиха от седлата и започнаха ръкопашен бой. Обречените войници се биеха, зареждани от отчаянието, като се мъчеха да защитят ранените си другари. Беше диво и престъпно. Сеч. Хвърчаха глави. От разкъсаните кореми се изсипваха димящи вътрешности. Кръвта се плискаше на червени, лепкави снопове сред крясъци на ярост и агония.

Лорн гледаше как войниците падаха един след друг, без да изпита някакво истинско чувство. Последният, ранен на няколко места, се клатеше, нямаше сили дори да вдигне оръжието си срещу фаталния удар.

Широкото острие на ятаган отряза главата му.

* * *

Гелтите претърсиха труповете и отведоха конете им. Лорн ги гледаше как се отдалечават в галоп с победни викове.

Без да бърза, той се върна да вземе коня си. Рижата му котка — която беше кръстил Исарис — го чакаше, седнала на седлото. Лорн я погали по главата и я качи на раменете си, преди да яхне коня. После отиде до мястото на клането.

Телата лежаха на земята — осакатени, с изкривени лица, — въздухът беше пропит от топъл мирис на кръв и вътрешности. Докато траеше нападението, Лорн дори и за миг не беше помислил да се притече на помощ на тези мъже и нямаше никакви угризения за това. Техният час беше дошъл, това е.

Освен това имаше да изпълнява мисия.

Стенание.

Лорн слезе от коня, докато Исарис скачаше от рамото му, и обърна един войник, когото смяташе за мъртъв, също като другите.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?