![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/2/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Беше почти мъртъв.
Мъжът имаше ужасна рана на главата и още една, по-лоша, на хълбока. От пръв поглед Лорн разбра, че скоро щеше да умре. Миговете живот, които му оставаха, можеха да стигнат единствено да почувства известен мир.
Лорн погледна примирено Исарис, която го наблюдаваше, спокойно седнала настрани. След това избърса праха, потта и кръвта от лицето на войника. После внимателно повдигна главата му и поднесе гърлото на своята манерка с вода към пресъхналите му устни.
Мъжът успя да пийне малко.
Отвори очи и кимна в знак на благодарност.
— Гелтите… — прошепна той едва-едва. — Ние… ние ги намерихме, но те…
— Зная — прекъсна го Лорн. — Видях.
— Видели сте? Вие… бяхте тук? И… и нищо не… направихте?
— Това щеше да означава само още един мъртъв.
Войникът опита да се изправи, но беше толкова слаб, че Лорн само постави ръка на рамото му, за да му попречи.
— Трябва… трябва да се предупреди замъкът!
— Не. Вие никъде няма да ходите.
Мъжът го погледна, после разбра.
Чертите на лицето му се отпуснаха и той остави главата си да падне назад. Нямаше трийсет години. Несъмнено беше съпруг и баща.
— Ще умра — каза той.
— Да.
— Аз… Не ме боли много. Може би…
— Не. Това е краят.
Лорн беше виждал агонията на достатъчно много умиращи, за да знае, че е излишно както да ги лъжеш, така и да говориш много. Достатъчно беше това, че е тук, до него. Няма по-лошо нещо от самотата в последните мигове. Лорн изчака дишането на войника да се успокои и попита:
— Как се казвате?
— Сарес.
— Вярващ ли сте?
— Да.
— Тогава сега е моментът да се помолите, Сарес.
Със сълзи на очи войникът леко кимна. Мръсната му ръка, със засъхнала кръв по нея, се плъзна по гърдите му и хвана един медальон с изображението на Дракона-крал — дракон с корона, с изправено тяло и разперени хоризонтално криле.
Невъзмутим, Лорн хвана другата ръка на умиращия.
Остана с него до края.
Когато войникът умря, Лорн се изправи. Дълго гледа изтерзаните тела, които лежаха наоколо му — поради топлината започваха да долитат насекоми. После вдигна очи към хребета, от който беше гледал битката.
Там стоеше един конник.
Един неподвижен гелт, който упорито го наблюдаваше, изправен на седлото — силуетът му се очертаваше на суровата слънчева светлина.
„Страж. Или изостанал“ — помисли Лорн.
Присвил очи зад тъмните си очила, той също го наблюдаваше, а Исарис скочи в ръцете му. Мина един дълъг момент, преди конникът да се обърне и да изчезне зад хребета.
Тогава Лорн възседна коня си и тръгна в противоположна посока.
Глава 3
Лорн завари Каларин в трескаво състояние. След като премина подвижния мост и двойната решетка, трябваше да слезе от коня си на двора и го да води за юздата.
В замъка на граф Теожен цареше суматоха.
Войниците бяха навсякъде, преминаваха в строй или се разминаваха, блъскаха се безредно — стрелци с лък, арбалетчици, копиеносци. Лицата на всички бяха изопнати и напрегнати. Конете цвилеха. Копитата им биеха звънко по паважа. Под един свод неколцина мъже се мъчеха да удържат веригите на една змеица, която пръхтеше. Трябваше да викаш, за да те чуят, и да си пробиваш път с лакти. Встрани отряд стрелци с пушки упражняваха маневра. Зареждаха пушките, опираха ги в рамо и се целеха в чучела, опрени на един зид. Стреляха, без да впечатлят особено някого във всеобщата суматоха, изстрелите уплашиха само ято гарвани, които заграчиха и отлетяха. Лорн познаваше тази треска: треската преди битка.
Видя един интендант, към когото като че ли всички се обръщаха, върза коня си, остави го на Исарис да го пази и отиде при мъжа. Тъй като непрекъснато някой искаше нещо от него, той няколко пъти хвърли поглед към странника, чиято качулка падаше над тъмните му очила и който нищо не казваше.
Накрая попита:
— Какво искате? Казвайте бързо!
— Нося писмо. За графа.
— Дайте ми го. Ще изпратя някой да му го занесе при първа възможност.
— Не. Трябва да го връча лично на него.
Зает с преглеждането на един списък, който току-що му бяха дали, интендантът изгуби търпение:
— Слушайте, нямам време за губене. Тук сме във война! Гелтите нападнаха три села и взеха пленници! Така че или ми давате това писмо, или вие…
Прекъсна думите си, като вдигна очи от списъка, тъй като странникът се отдалечаваше.
Вдигна рамене и се върна към работата си, а Лорн тръгна по едни стълби, които се изкачваха към укрепленията.
Граф Теожен д’Аргор беше събрал най-приближените си барони и рицари на върха на една просторна бойна кула. Скупчени около една маса, покрита с карти, всички бяха в бойни доспехи, с меч на хълбок, бойни ръкавици, затъкнати в пояса, и шлемове в ръка. Прилепена към централната кула, тази беше предназначена за излитане на змейовете. С плющящи знамена в четирите ѝ края, тя се извисяваше над замъка и неговите околности и дори над околните долини. Погледът стигаше надалеч. От това място сякаш цялата провинция можеше да се види, чак до заснежените върхове и под едно безкрайно небе.