![Химн на смъртта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/5/2/himn-na-smrtta-bg-download.jpg)
Химн на смъртта [bg]
- Автор: Демик Барбара
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-726-8
- Переводчик: Лиляна Андреева
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Химн на смъртта [bg]». Краткое содержание книги:
И най-талантливият готвач не можел да прикрие ужасяващия вкус. Трябвало да стрива и кълца до безкрай, за да превърне тревата и кората в достатъчно мека каша, за да бъде смилаема. Те не били достатъчно плътни, за да могат да се оформят в нещо познато като нудели или сладкиш, така че да те заблудят, че ядеш истинска храна. От тях тя успявала да направи само безвкусна и безцветна каша. Единствената подправка, която имала, била солта. Малко чесън или червена чушка биха могли да поприкрият ужасния вкус на храната, но били твърде скъпи. Олио изобщо не се продавало, а без него готвенето става още по-трудно. Веднъж, когато г-жа Сонг била на гости у зълвата на сестра си, я почерпили с каша от бобови и царевични стъбла. Въпреки че била много гладна, не можела да я преглъща. Стъблата били горчиви и сухи и се забивали в гърлото ѝ като клончета от птиче гнездо. Задавила се, почервеняла като домат и го изплюла. Почувствала се унизена.
В годините след смъртта на Ким Ир Сен единственото животинско месо, което яла, било от жаба. Братята ѝ хванали жаби на село. Снахата на г-жа Сонг ги пържела в соев сос, накълцвала ги на малки парченца и ги сервирала върху нудели. Г-жа Сонг го обявила за изключително вкусно. Жабата по принцип не е част от корейската кухня; г-жа Сонг никога преди това не била опитвала. За съжаление това щяла да бъде и последната ѝ възможност. Популацията от жаби в Северна Корея скоро била изтребена.
В средата на 1995 г. г-жа Сонг и съпругът ѝ били продали повечето си ценни вещи, за да купят храна. След телевизора се разделили с японското колело, което било основното им средство за придвижване, след това с шевната машина, на която г-жа Сонг шиела дрехите си. Продали и часовника на Чханг Бо, и картина, която им била сватбен подарък. Продали повечето си дрехи, а след това и дървения гардероб, в който ги държали. Двустайният апартамент, който винаги бил изглеждал твърде малък, за да побере семейството и всичките му вещи, бил празен, стените – съвсем голи, като изключим портретите на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. Единственото нещо, което останало за продаване, бил самият апартамент.
Това било непознато понятие. В Северна Корея никой не притежава дома си; просто го получаваш, за да живееш в него. Но постепенно се появил незаконен пазар на недвижими имоти, на който хората тихомълком разменяли жилища, плащайки на бюрократите, за да си затворят очите. Г-жа Сонг се запознала с жена, чийто съпруг бил един от севернокорейските работници, изпратени на работа в складовете за дървен материал в Русия, и поради тази причина разполагал с пари, които да похарчи за по-добър апартамент.
Жилището на г-жа Сонг било на отлично място, в центъра на града, което в този момент било изключително важно, защото тролеите не работели. Тя и Чханг Бо живели там двадесет години и отгледали много деца, а благодарение на добродушието си г-жа Сонг ръководила инминбана толкова години, без да си създаде врагове. С Чханг Бо решили, че вече не им трябва толкова много пространство. Били останали само те двамата и майката на Чханг Бо. Всичките им дъщери се били омъжили. Синът им се преместил при приятелката си, по-възрастната жена, която г-жа Сонг не одобрявала. Било позор за семейството, но поне имали едно гърло по-малко, което да хранят.
Продали апартамента за 10 000 вона – около 3000 щатски долара. Те се преместили в една стая. Г-жа Сонг решила да използва парите за д-руго бизнес начинание – търговия с ориз.
Оризът е основният продукт в корейската кухня – всъщност една и съща дума пап означава ориз и храна. След 1995 г. жителите на Чхонгджин можели да се сдобият с ориз само ако имали пари в брой, с които да си го купят на черния пазар. Климатът в провинция Северен Хамгьонг бил твърде студен, а релефът твърде планински за оризища. С изключение на малък блатист участък близо до Нанам, оризът, консумиран в града, трябвало да се докарва с влак или камион, което повишавало цената, защото пътят и релсите били в много лошо състояние. Г-жа Сонг решила да купува ориз надолу по крайбрежието, където бил по-евтин, и да го пренася с влака. Търговията с ориз и с д-руги основни зърнени храни била незаконна (продажбата на зеленчуци и месо били по-приемливи за правителството), но тъй като всички го правели, г-жа Сонг решила, че няма проблем и тя да се включи. Щяла да печели малко пари и да оставя част от ориза за себе си и за Чханг Бо. Устатата ѝ се пълнела със слюнка при мисълта. Не били яли нормална порция ориз от 1994 г. Царевицата струвала наполовина.