Химн на смъртта [bg]

Семейството ѝ я убедило да направи първия си опит за бизнес в кухнята и че най-подходящият продукт за целта би бил тофу – добър източник на протеини в гладни времена. Тофу се използва много в корейската кухня в супи или яхнии, пържено или ферментирало. Г-жа Сонг го използвала вместо риба, запържвайки го леко с олио и червена чушка. За да събере пари за соя, семейството започнало да продава вещите си. Първото, с което се разделили, бил безценният телевизор – японският модел, който получили като награда за службата на бащата на Чханг Бо като разузнавач по време на Корейската война.

Правенето на тофу е сравнително лесно, но трудоемко. Соята се смила, след това се вари и се добавя сгъстяваща съставка. След това също като сиренето се прецежда в парцал. Накрая остава разводнено мляко и люспите на соята. Г-жа Сонг решила, че е добра идея да допълни бизнеса си на правене на тофу с отглеждане на прасета, които да храни с остатъците от направеното тофу. Зад сградата, в която живеели, имало наредени бараки за съхранение на различни неща. Г-жа Сонг купила прасило от пазара и сложила малките в една от бараките, като заключила вратата с голям катинар.

За няколко месеца този бизнес план бил успешен. Г-жа Сонг превърнала малката си кухня във фабрика за тофу, варяла големи каци със соя върху ондол печката в апартамента. Чханг Бо опитвал рецептите, за да даде оценката си. Прасенцата затлъстявали от соевите люспи и соевото мляко, и каквато трева г-жа Сонг успеела да набере сутрин, но ставало все по-трудно да се намират дърва и въглища за печката. Електричеството работело само по няколко часа в седмицата и дори тогава използването му било ограничено до 60-ватова крушка, телевизор или радио.

Без печка, на която да готви соята, г-жа Сонг не можела да прави тофу. Без тофу нямала с какво да храни гладните прасета. Отнемало ѝ часове да набере достатъчно трева, за да ги засити.

– По-добре ние самите да ядем тревата – казала на Чханг Бо по-скоро на шега. След това се замислила и добавила: – Щом не е отровна за тях, значи няма да отрови и нас.

Така започнали новия си строг режим, доста голямо падение за двойка, която имала вкус за висшата кулинария. Г-жа Сонг бродела на север и на запад от центъра на града, където нямало асфалт, носейки кухненски нож и кошница, за да събира ядливи треви и плевели. Навътре в планината можели да се намерят глухарчета или други плевели, които били толкова вкусни, че хората обичали да ги ядат дори в добрите времена. Понякога г-жа Сонг намирала изгнили листа от зеле, изхвърлени от някой селскостопански работник. Носела намереното вкъщи и го смесвала с каквато храна имала пари да купи. Обикновено това било царевично брашно – от евтиния вид, който се правел от люспите и кочаните. Ако не можела да си го позволи, купувала по-евтино брашно, направено от стритата на прах вътрешна част на боровата кора, понякога с добавени стърготини.