![Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/6/4/zamkt-na-lord-valntajn-lord-valentine-s-castle-bg-download.jpg)
Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #1
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Год: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]». Краткое содержание книги:
Открил истинската си самоличност, Валънтайн продължава пътя си към замъка, преодолявайки препятствия след препятствия. Този колкото прост, толкова и условен сюжет е дал възможност на неизчерпаемото въображение на Робърт Силвърбърг да се разгърне докрай. Авторът ни среща с безброй фантастични чудеса, описва невероятни форми на живот, запознава ни с всички забележителности на създадения от него свят — Маджипур.
— Разноските ли? — подхвърли Шанамир. — Те ли те безпокоят? В Пидруид ти имаше петдесет рояла и дори повече. Все трябва да ти е останало нещо. Аз самият имам пет крони. Ако ни потрябват повече, можеш да работиш като жонгльор на речния кораб, а аз бих могъл например да тимаря добичета или пък…
— Къде се каните да ходите? — запита Карабела, която внезапно излезе от гората и тръгна към тях. — И какво се е случило с тези сенситивоси тук? Нещо лошо ли е станало?
Валънтайн й разказа накратко за разговора със Залзан Кавол. Карабела го слушаше мълчаливо с ръка на устните; а когато свърши, тя, без да каже нито дума, се втурна внезапно в посоката, накъдето бе отишъл Залзан Кавол.
— Карабела! — извика Валънтайн.
Но вече бе изчезнала.
— Да вървим — каза Шанамир. — За половин час можем да се измъкнем оттук и докато се мръкне, ще сме изминали няколко мили. Слушай, ти прибери багажа ни. Аз пък ще взема две от добичетата, ще ги поведа през гората и по нанадолнището към малкото езеро, край което минахме на идване, и ще се срещнем там при горичката от зелеви дървета. — Шанамир размахваше нетърпеливо ръце. — Побързай! Аз трябва да измъкна животните, докато скандарите ги няма, а те може да се върнат всеки момент!
Шанамир изчезна в гората. Валънтайн стоеше като закован. Да замине още сега, така внезапно, когато разполагаше с толкова малко време да се подготви за този поврат? А Карабела? Нима нямаше дори да се сбогува с нея? А Делиамбър? Слийт? Той тръгна към фургона да прибере нещата си, но се спря и заскуба нерешително мъртвите листа на клетите чувствителни растения, сякаш като оголеше изсъхналите стъбла, можеше моментално да предизвика нов растеж. Постепенно се насили да погледне по-оптимистично на положението. Това беше най-доброто разрешение. Ако останеше при жонгльорите, щеше да забави с месеци и дори с години сблъскването с действителността, което явно му предстоеше. И ако имаше нещо вярно в нещата, които бяха започнали да изплуват в тази действителност така или иначе нямаше място за Карабела. Ето защо трябваше за превъзмогне душевния потрес и терзанията и да поеме пътя за Пилиплок и поклонническите кораби. Хайде, каза си той, размърдай се, събери си багажа. Шанамир чака с добичетата при зелевите дървета. Но Валънтайн не можеше да се помръдне.
И в този момент Карабела, подскачайки, се приближи до него със светнало лице.
— Всичко е уредено — рече тя. — Накарах Делиамбър да го склони. Нали разбираш, малка хитрост оттук-оттам, леко докосване с върха на пипалото — обичайната магия. Той промени решението си. Или по-скоро ние му го променихме.
Валънтайн сам се изненада колко силно бе чувството му на облекчение.
— Значи мога да остана?
— Ако отидеш при него и му поискаш прошка.
— Прошка за какво?
Карабела се усмихна.
— Няма значение. Докачил се е, само Божественият знае защо! Козината му беше мокра. Носът му — студен. Кой знае? Той е скандар, Валънтайн, има си своеобразни разбирания кое е право и кое криво, не е длъжен да мисли непременно като хората. Ти си го ядосал и той те е уволнил. Помоли го учтиво да те вземе отново и ще го направи. Хайде, върви още сега. Тръгвай.
— Но… но…
— Но какво? Сега пък ще си цупиш ли? Искаш ли, или не искаш да те вземе отново?
— Разбира се, че искам.
— Тогава върви — каза Карабела. Улови го за ръката и го подръпна леко, за да го помръдне, защото той стоеше на място, мънкаше и се колебаеше; при това тя сигурно изведнъж се сети чия ръка дърпа, защото пое дъх, пусна ръката му и се отдръпна, сякаш се двоумеше дали да коленичи и да направи звездния знак. — Моля те! — изрече тихо. — Моля те, Валънтайн, върви при него! Докато не се е отметнал от решението си! Ако напуснеш трупата, аз също ще трябва да напусна, а не искам. Върви. Моля те.
— Добре — каза Валънтайн. Тя го поведе по рохкавата, мокра от мъглата почва към фургона. Залзан Кавол седеше навъсен на стъпалата, сгушен в наметало сред влажната, душна топлина на пурпурната мъгла. Валънтайн се приближи до него и каза направо:
— Не исках да те ядосвам. Моля за прошка.
Залзан издаде слаб ръмжащ звук, почти недоловим за ухото.
— Ти си цяла напаст — каза скандарът. — Защо да ти прощавам? Отсега нататък няма да ми говориш, докато аз не ти заговоря. Разбрано ли е?
— Да, разбрано.
— И няма да се опитваш да налагаш маршрута, който ще следваме.
— Разбрано — каза Валънтайн.
— Ако пак ме ядосаш, ще те уволня без обезщетение за прекъсване на договора и ще ти дам десет минути да се махнеш от очите ми, където и да се намираме, дори и да лагеруваме сред резерват за Метаморфи и да се свечерява, разбираш ли?