Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Скандарът изглеждаше напълно сериозен. Като се мръщеше в пурпурната мъгла, потупваше мокрите петна по козината си, Залзан Кавол тромаво се завъртя кръгом и започна да се отдалечава. Валънтайн трепереше от напрежение и смут. Мисълта да замине още сега, да пътува сам до Пилиплок, го ужасяваше; освен това той се чувстваше част от тази трупа, повече, отколкото бе мислил, беше член на един сплотен екип, и не му се искаше да се разделя с него. Поне засега, не още, докато можеше да бъде с Карабела и Слийт и дори със скандарите, които уважаваше, макар и да не ги обичаше, и да продължава да усъвършенства умелостта на очите и ръцете си, движейки се на изток към необикновената съдба, която Делиамбър, изглежда, му предричаше.

— Чакай! — подвикна Валънтайн. — А законът?

Залзан Кавол погледна свирепо през рамо.

— Какъв закон?

— Тоя, който изисква да държиш на работа трима жонгльори човеци — каза Валънтайн.

— Ще взема на твоето място младия пастир — отвърна Залзан Кавол — и ще го науча на това, което може да усвои. — И се отдалечи с горделива походка.

Валънтайн стоеше потресен. Разговорът му със Залзан Кавол бе станал в една горичка от дребни златолисти растения, които явно бяха психочувствителни, защото, както забеляза сега, през време на спора растенията бяха свили сложносъставните си листенца и на десет фута около него изглеждаха сбръчкани и почернели. Докосна едно. То беше изсъхнало и безжизнено, като опърлено. Почувства се засрамен, че и той беше виновен за това унищожение.

— Какво се е случило? — запита появилият се внезапно Шанамир, гледайки учудено повяхналите листа. — Чух крясъци. Скандарът…

— Ме уволни — довърши Валънтайн равнодушно, — понеже го запитах къде ще отидем оттук, понеже му признах, че възнамерявам да извърша поклонническо пътуване до Острова, и се интересувах дали маршрутът му ще съвпадне с целта ми.

Шанамир зина.

— Ще извършиш поклонение ли? Не знаех това!

— Наскоро го реших.

— Е, какво пък — възкликна юношата, — тогава ще го извършим заедно, нали? Ела, ще си стегнем багажа, ще откраднем двете ездитни животни от тия скандари и ще тръгнем веднага!

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се!

— До Пилиплок има хиляди мили. Само аз и ти, и няма кой да ни води, и…

— Защо не? — запита Шанамир. — Слушай, ще яздим с добичетата до Кхинтор, там ще вземем речен кораб за Ни-моя, оттам по Зимър ще се спуснем до брега, а в Пилиплок ще си купим билети за поклонническия кораб и… какво лошо има, Валънтайн?

— Аз съм свързан с тези хора. Уча от тях едно изкуство, аз… аз… — Валънтайн се спря смутен. Жонгльор, който се обучава, ли беше той, или коронал в изгнание? Каква беше целта му: да се мъкне с космати скандари, да, и с Карабела и Слийт, или негов дълг беше да се придвижи по възможност най-бързо до Острова, а после с помощта на Господарката — до замъка Връхни? Тази неустановеност го объркваше.