Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Ами ако узурпаторът е просто чакащият престолонаследник, комуто е омръзнало да чака?

— Не — отсече Делиамбър. — Немислимо е. Никой, смятан за достоен да бъде коронал, не би свалил един законно утвърден монарх. Пък и защо ще се представя за лорд Валънтайн, ако е някой друг?

— Тук си прав.

— Признай, че съм прав и за следното: този, който сега се намира в замъка Връхни, няма нито право, нито подготовка да стои там и трябва да бъде свален, а ти си единственият, който може да стори това.

Валънтайн въздъхна.

— Искаш много.

— Историята иска много — каза Делиамбър. — Историята е поискала на хиляда свята в течение на хиляди години разумни същества да избират между реда и анархията, между творчеството и унищожението, между разума и безумието. И силите на реда, творчеството и разума винаги са се съсредоточавали у един-единствен водач, крал, ако щеш, или президент, председател, главен министър, генералисимус, можеш да си послужиш с която дума пожелаеш, монарх с едно или друго име. Тук той е коронал, или по-точно короналът управлява като глас на понтифекса, който е бил някога коронал, и е важно, милорд, много е важно кой ще бъде коронал и кой няма да бъде коронал.

— Да — каза Валънтайн. — Може би.

— Ти още дълго ще продължаваш да се колебаеш между „да“ и „може би“ — рече Делиамбър. — Но накрая „да“ ще надделее. И ти ще извършиш поклонението на Острова, и с благословията на Господарката ще се качиш на замъка Връхни, и ще заемеш законното си място.

— Това, което казваш, ме изпълва с ужас. Ако някога съм притежавал способността да управлявам, ако някога съм бил подготвен за това, сега тези неща са заличени от съзнанието ми.

— Ужасът ще изчезне. Съзнанието ти ще бъде излекувано с течение на времето.

— А времето тече и ние си седим тук, в Дюлорн, да развличаме гхайрогите.

— Няма да бъде за дълго — каза Делиамбър. — Ние ще отидем на изток, милорд. Имайте вяра в това.

Имаше нещо заразително в увереността на Делиамбър. Колебанията и съмненията на Валънтайн бяха преминали — поне засега. Ала когато Делиамбър си отиде, Валънтайн се отдаде на тревожен размисъл върху някои сурови факти на действителността. Можеше ли просто да наеме две ездитни животни и още утре да потегли с Делиамбър за Пилиплок? Ами Карабела, която изведнъж бе придобила голямо значение за него? Да я изостави тук, в Дюлорн? А Шанамир? Момчето беше свързано с Валънтайн, а не със скандарите: нито можеше, нито щеше да се съгласи да се отдели от него. В такъв случай трябваха пари за пътуване на четирима души през почти целия огромен Зимроел — храна, квартира, превоз, после поклонението на Острова, а колко ли разходи щеше да струва престоят на Острова, докато се мъчи да се добере до Господарката? Аутифон Делиамбър смяташе, че ако пътува сам до Пилиплок, това може да струва двайсет рояла. Разходите за четирима или за петима, ако се прибави и Слийт, макар че Валънтайн не знаеше дали Слийт щеше да пожелае да дойде, можеха да възлизат на сто рояла и дори повече, а не е изключено и на сто и петдесет до най-ниската тераса на Острова. Той провери съдържанието на кесията си. От парите, които имаше у себе си, когато се намираше край Пидруид, му бяха останали повече от шейсет рояла, плюс още един-два рояла, които бе спечелил с трупата. Това беше недостатъчно, дори съвсем недостатъчно. Знаеше, че Карабела е почти без пари; Шанамир честно бе върнал на близките си сто и шейсетте рояла от продажбата на своите добичета; а Делиамбър, ако имаше някакво състояние, не би се мъкнал по селата на стари години, обвързан чрез договор с грубияните скандари.